Тази легенда се отнася за годините, в които българите воювали под знамето с конската опашка, за оставането им на тази земя завинаги. Византийския отряд, който защитавал пътя от големия завой на Дунава към Старопланинските проходи се укрепил по хълмовете, където сега е разположено селото...
Една ранна утрин ненадейно се появил боилът Тобан със своя отряд...
Византийци и българи застанали едни срещу други. Боилът се ужасявал от мисълта, че ще загуби голяма част от своите бойци и решил да предизвика византийския предводител на честен двубой до смърт с коне, копия, боздугани и мечове. Който победи, печели сражението.
Византиецът, млад и буен момък приел предизвикателството с нескрита радост.
Решили двубоят да се състои до близката висока канара. Бойците разчистили голям триъгълник и викнали старейшините от близкото тракийско племе и свещеника от едно славянско племе да бъдат съдии.
Свещеника отправил молитва към Господ да подкрепи по-добрият, след което тръбата за започване на двубоя прозвучала. Двамата владеели бойното изкуство и оръжията до съвършенство и като че ли техните сили били неизчерпаеми. Когато слънцето клоняло към залез, копията били прекършени, а мечовете пречупени. С последни сили византийския предводител замахнал със своя боздуган, но той се изплъзнал от ръката му и паднал на земята. Слязъл от коня си, за да опита да вземе голям камък, с който да повали атакуващия Тобан. С рязко движение българския предводител спрял своя кон и яростно замахнал с боздугана си. Византийските воини виждали вече смъртта на своя вожд, когато Тобан разтворил своята десница и боздугана яростно профучал пред погледите на воините. За учудване на всички той се ударил в канарата, от която се отронили няколко скални къса. Възцарила се тишина, когато Тобан се обърнал към своите бойци и кимнал с глава. От конете слезли неговата сестра и още няколко други жени. Оставили своите оръжия и се приближили към ранения византиец. Промили неговите рамене, наложили раните с билки и наляли кумис в устата му. Скоро билките облекчили воина и той отворил очи. Неговите бойци в знак на благодарност хвърлили своите оръжия на куп, с което показали, че се предават.
Тобан казал нещо на тракийцие и славяните и те си тръгнали. Не минало много време и те се върнали с агнета, ярета, телета, зеленчуци и медовина. Завъртяли се шишове, засвирили гайди и кавали, извили се хора...
Пиршеството продължило до изгрев слънце. Към обяд Тобан обявил на всички, че дарява свободата на византийците, върнал им оръжията и ги пуснал да си ходят. Свещеникът отслужил молебен за мир и благоденствие, след което византийските бойци, с радост и благодарност към българския предводител, потеглили на юг.
След няколко дни Тобан със своите воини потеглил на юг. В повечето крепости към Балкана му отваряли порти без бой...