8:52 | Author: ina

Това предание е разказвано от мъдрите суфи, които носели дрехи от лен и чалми, везани със сребро:
Преди много хилядолетия не е имало нито пустиня, нито камили, нито пък оазиси с палми. Тогава Масър бил целия свят, а целият свят бил населен върху две планини. Между тях минавали мътните води на Нил.
Двама царе делели мегдан за власт и жезъл над света — царят на Червената и царят на Бялата корона.
По това време живял Черен Странник. Той направил много злини. Нито една мома не оставил чиста, а жените широкобедри разкъсвал в стръвни прегръдки на жадна страст. За жалост му било дадено безсмъртие и никой не могъл да му навлече смърт.
Минали много векове и дошли дни на трепетно величие.
Измрели царете на Червената Корона и Черният Странник се възкачил на неговия престол.
А венецът на Бялата Корона красяла главата на белобрад магьосник. Поданиците на Бялата Корона знаели за греховете му и го назовали Кървав Фараон.
Много лют бил Черният Странник и не искал да дели земя с него.
Сбили се царете. Нил се пропил с тъмна кръв и дъното на древната река се посипало с отломки от ханджари /ятагани/ и върхове на отровни стрели.
Ала Амон Ра бил с Белия цар и Бялата Корона победила след люта бран. След победата се вдигнали храмове в чест на Амон Ра за възмездие навсякъде — по върхове, долини и скали.
Необгледни пирамиди слели мига на славна победа с часа на Слънчевия Съд.
А Черният Странник подирил наново услада в мътен чар на женско сплитане.
И неестествен грях през много дни позорни се вписал в житието на Кървавия Фараон. Не останала плът по цялата земя неосквернена от допиране на тези грешни пръсти.
Не се намерила пътека без легло на грях, ни канара без капище на мръсен истукан.
Възроптала се срещу него цялата земя, че грешникът повлякъл млади и стари в пътеки на позор...
В деня, когато Земята се обърнала за седми път, в часа на Слънчев Кръговрат, Амон заплашил вселената с потоп. И когато настъпило Великото Пълнолуние, когато спират звездите своя ход, се плъзнала Златната Змия в чертозите на Черния Странник, та проникнала в разтленни подземия и грешните горници. По предречена съдба Черният Странник видял простора на своя грях, разбрал сълзите на Земята и подирил разкаяние.
И на пладне се възнесла молитвата на Ра, разляло се вино из амфора от базалт, възкадил се ладан и стакта, разсипало се мляко и преломил хляб.
Явил му се през нощта Върховният Бог и поискал за опрощение на греховете да извае четири изваяния на Чистотата в образи на жени.
Той трябвало да ги извае сам, а не някой данник или роб. Трябвало и да ги посвети на този, който пътешества на слънчева лодка по талазите на Небесния Нил.
Замислил се Черният Странник и рекъл в сърцето си:
— Как ще смогна да извая образи по угода на Небесния Господар? Ала ще дигна старческа ръка да опитам…
И помазал лоб и длани с елей, осветен от бял олтар, разпуснал на волност безброй роби и дарил на всички немотни нечетни богатства.
Въздигнал после храмове на Ра и Изис, но изваяния не бил изсякъл още.
И тръгнал да дири жена, та да извае по неин облик образи на Чистотата.
Ала ни една не бе оставил чиста и ни една не смогнал да намери.
Па рекъл в сърцето си тогава:
— Ех, безумецо! Де ще срещнеш плът моминска да изваеш образи на Чистотата, кога си омърсил с прегръдка сластна и тяло, и дух?
И втори път Амон му се явил насън и повелил му да сложи изваяния в храмовете, че мръсни бесове изпълнили светилища неосветени, лишени от образи на чистота и почит.
И затъгувал Черният Странник в дни на късна старина. И тръгнал бос, без дреха и покривало да дири плът, достойна за светилище и за кумир на богиня.
И пак не намерил нищо и се върнал назад...
И там, дето гасне Тебес в златните талази на Свещената Река през дните на пълнолуние, съзрял Черният Странник Великата Неродена, която верните зоват Изис.
Тя стояла над Нил, разпънала ръце над почиващата земя.
Взел тогава Черният Странник длето и изсякъл образа на Великата Неродена.
Благоговение движила неговата десница, а длетото се впивало в камъка — сякаш било внизвано от ръка на бог.
Но в сетния миг, когато трябвало да завърши с два удара на млата сключените нозе на богинята, мисъл знойна му спряла ръката…
И рекъл Черният Странник в сърцето си тогава:
— Една останала е чиста! Една не съм осквернил още с допиране! Ех, безумецо! И ти помисли, че си разпалил страст по цялата земя! Като дете си свърнал, без да стигнеш края! Тя стои неопетнена и се смее над твоята слабост, а ти седиш и чукаш каменни отломки!
И той захвърлил млат, разметнал дреха и пристъпил, разпален от знойна страст.
И като мъж погледнал той Великата Неродена, която стояла гола и чиста пред него. В този миг в жилите му се повърнала младежка мощ и той усетил забравената страст да припаря и парлива похот да го тегли към Последната, що бе оставил чиста.
И в страшен замах прегърнал Великата Неродена. Ала скъсало се нещо при този скок у него. Той паднал ничком и не сгледал кога изчезнала Последната от жените…
Смях се откроил в чистите простори на нощта, чакали и хиени препълнили синята шир. Смеели се бесовете и пъклените чада над поражението на Черния Странник.
А там, дето чукът удрял, разтленна кръв изпръскала и крокодили се родили.
В разпътната нощ, разпътни сенки бродели! И горко на самотните в този миг!
Гняв обзел Ра, та спрял Слънцето и мрак голям прострял криле над земята.
Разтворили се земните щерни и бликнала гореща вода, като из грамадни котли, подгрявани от невидим вълшебник.
И седем дена траяло изригването на водата. Всички животни изгорели от горещите талази. А хората се покатерили по двете планини, да запазят от смърт и огън своята плът...
На седмия ден отключил Ра небесните водоеми и рукнал черен дъжд, потопил земята и земните планини, да погуби хората, защото всички човеци били последвали в грях Черния Странник и летели по блудни пирове, като догани на кървав леш.
Почнала да се издига водата и да залива планините. Всеки здрав човек бягал към върховете.
А Белият Цар стоял на своята планина и викал:
— Не се качвайте горе, защото никой не ще бъде спасен! И аз, и вие - всички ще погинем!
А на Червената Планина стоял Черният Странник и викал:
— Все по-горе пълзете! Никой потоп не ще залее Върха. Защото на Върха — е Бог!
И те го слушали, катерили се от скала на скала, и от чука на чука. А сакатите, немощните и безсилните оставали и водите ги заливали. По върховете останали само онези, чиито мишци били здрави като челюсти на лъв...
По върховете на Бялата Планина не се покачил никой, защото се боели да не погинат с Белия Цар. Червената планина била по-висока и защото знаели, че на Черния Странник е дарено безсмъртие, всеки вярвал, че близо до Безсмъртния не ще умре.
Белият Цар, самин на своята Планина, говорел с Амона и Небесният Господар го научил що да стори, за да спаси себе си и своите деца.
И повелил му да изгради заедно с четиримата си сина кораб и да го засмоли отвън и отвътре. А после да влезе в кораба с децата си. Той имал четирима сина и една дъщеря.
Почнали да строят кораб, с който бленували да преплуват водите на потопа, та да спечелят Безсмъртие.
Дъщерята на Белия Цар се наричала Амра и тя обичала Черния Странник.
И доде баща и братя строели кораб, тя махала запален факел над тях, за да види Черният Странник от своя връх що правят. А водата наближавала върха на Бялата Планина.
Корабът бил много голям и когато го сглобили навръх планината, кървав факел развял лъчи над него.
Черният Странник видял кораба и разбрал всичко...
На Червената планина също светели факли и Белият Цар видял, че хората на върха правят нещо...
А водата заливала върха на Планината и корабът почнал бавно да се разклаща, както огромен крагуй размахва крила, преди да хвръкне.
Като два острова стърчали, сред водите, двата върха.
Черни били водите, като катран черни и мудно се влачели, като глината на Нил, когато прилив я изхвърли по пясъка на речен бряг.
Дигали се нагоре задушливи пари, като от котел на знахар-вълшебник.
И разбрали всички, че в това огромно, безбрежно море кипи Гибелта на цял свят...
Мъжете на Червената планина чупели кедрови стъбла и на плещи носели едри парчета дърво...
Потънала най-сетне Бялата Планина, както тъне камък на дъното, а от Червената Планина оставал само върхът.
И когато потънала Бялата Планина, огромният кораб от кедри се люшнал и се понесъл по черния гребен на смолистите води. Над кораба съскали мълнии като камшици в ръката на Бога. Небето се пропуквало и се показвало кърваво дъно, из което разнасяла на безкрайни потоци гъста черна вода.
Когато водата преляла над Червената Планина нещо тежко се люшнало там и полетяло срещу кораба на Белия Цар.
Два кораба летели един срещу друг, засилени от бездната на два върха: два рода — два врага се срещнаха в черния въртоп.
Те се борели за Безсмъртие.
Бясна буря се извила от небесата и двата кораба засилени полетели, за да се сблъснат.
Невидима ръка ги тласкала и те се срещнали с такава сила, че се ударили гневно един о друг и се разбиха на късове.
Най-сетне бурята секнала, небето почнало да се разведря и тясна ивица светлина пробила стената на мрачините.
И тогава пратил Амон Ра своите орли, орлите на Некхаб и Лазит, за да намерят онези, които са победили Бездната и да им даде да населят Новата Земя.
Върнали се орлите при Амона. И всеки носел на своя гръб човек.
И там в чертозите на Ра се сбрали двамата — Мъжът и Жената, които били надвили Смъртта. Жената била Амра, а мъжът — Черният Странник.
И те населили земята. Родили им се синове и дъщери...
Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник. Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа. Черният Странник бе познал всички жени на земята...
И когато Мъжът и Жената видяли своето първо дете, Черният Странник кротко целунал Амра по челото. И тя познала в лицето му Белия Цар, своя баща. А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор...
Небесният Господар, Амон, слязъл на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете. Погледнал ги, разпалил любов в сърцата на безсмъртните и рекъл:
— Да бъде! Тъй аз исках!

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

0 коментара: