11:02 ч. | Author: ina

Госпожица Милър, провинциална учителка, лежала на смъртно легло в една селска болница. Лекарят заедно с две сестри френетично се борели да разпалят искрицата живот, която била останала в нея. На вратата на стаята пишело „Влизането на посетители забранено!”, но въпреки забраната някой плахо почукал. Едната от сестрите оставила задълженията си, за да види кой чука. При отварянето видяла пред себе си едно малко шест годишно момченце от възпитаниците в детската градина на мис Милър, което стискало в ръката си небрежен букет полски цветя, набрани в ранната пролетна сутрин.
Сестрата внимателно обяснила на детето, че не се разрешават посещения. Последвал обаче отговор:
- Аз не искам да говоря с нея. Просто искам да и покажа колко я обичам.
Вратата почти била затворена под носа му, когато лекарят, който чул последните думи, казал:
- Сестра, Пуснете момчето да влезе. Ние направихме, каквото можахме; науката е безсилна, но аз вярвам в силата на любовта.
Сестрата бързо отворила вратата и повикала подсмърчащото дете. Въвела го в стаята, сложила го да седне на един стол и придърпала стола близо до леглото на болната учителка. Ръката на момченцето с букета диви цветя била нежно поставена върху отпуснатата ръка на мис Милър. Ръката на учителката леко трепнала и тогава момчето казало:
- Мис Милър, аз не искам да ви говоря,. само искам да ви обичам.
Това били единствените думи, които докторът и сестрите чули за близо шейсетте минути, през които детето все още стояло до леглото на учителката си. Когато отворили вратата, те заварили тази учителка и нейният шестгодишен ученик да си разменят думи на обич. Това докосване с любов донесло със себе си живот.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

0 коментара: