0:01 ч. | Author: ina

Преди много векове в село Спанчевци живяла много хубава мома - Тодора. Един ден в късна есен, тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите пеели песни, докато плели и прели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, а младите хора не се сещали за сън.
Когато щърбата месечина приклекнала над планинските чуки и момите запели песента "Изгреяла ясна месечинка", ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а после рекли на момите:
- Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!
- Не най-хубавият, а най-юначният - възразила Тодора. - Нам трябват юначни мъже!
- Ние ще признаем за най-юначен оня момък - откликнали вкупом девойките, - който преди първи петли се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.
Момците се уплашили след тия думи. Кой ще посмее да премине край "Дърварското кладенче", докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
- Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне - подметнала една от момите.
- И това било мъже! - притурила друга.
Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Слисали се моми и момци, занемяла цялата седянка пред Тодорините думи.
Скочила тя и тръгнала в тъмната нощ. Когато стигнала на най-горната чука, почнала да забива хурката си на малката полянка. Почвата била камениста, та тя натискала с все сила хурката и дори приклекнала на колене. Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завърнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата Тодора. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката й. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. Открили и тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава красивите чуки били наречени Тодорини кукли.

Според другата легенда Тодора, която се родила и живяла много отдавна в това село, била много красива, сладкодумна и обичлива. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Нейните песни се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - един Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали Тодора и Иван, но често се чували: той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Един ден дошъл богат жених от видинските села за Тодора. Родителите й, зарадвани от високата чест, що оказвал богаташът на Тодора, сгодили я, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да дойде някоя вечер, да я открадне и заведе при стадото си в планината, където да живеят щастливо.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Нямала много време да го чака, годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината при любимия овчар.
Тръгнала и дълго се лутала из планинските усои, докато най-сетне намерила Иван. А той, вместо да се зарадва, че любимата девойка сама идва при него, разказал й, че отдавна е оженен и има деца.
- Не може - рекъл, - грехота е, либе въз либе да взимам.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, подгазила бащина дума, подгазила своята моминска гордост и чест. Какво да направи сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
След това Тодора седнала на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам тебе си - и се хвърлила от високата чука.
Там, дето са паднали горещите сълзи на Тодора край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора одарила като сватове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

Етикети: |
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

0 коментара: