Според легендата в далечното езическо време, българите вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.
Живял бог Перун заедно с невестата си Ехо и със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, която надгрявала даже слънцето. Колкото била хубава, триж пъти била по-работна – не се спирала и никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели и ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава върхът се нарича Момин двор.
Перуника умряла млада - дали от болест или от нещо друго не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли на името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.
Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал и ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски - Папазгьол.
Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там - нито риба, нито жаба, нито змия или пък някаква друга гадина. Мнозина са пренасяли и пускали в Попово езеро риби, за да се завъдят, ала скоро ги намирали мъртви край езерото.