23:02 | Author: ina

"Соколов зъб" е наречена една височина, която се издига над Тетевен.
Според легендата името на тази височина е възникнало в годините на турско робство.
Една вечер, когато слънцето се скривало зад връх Равни камък, наблизо, на Каменна плоча, се разположил кърджалийски лагер. Кърджалийските орди напалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, дигнала се врява до небето. Тази врява притеснила населението на Тетевен. Уплашено и беззащитно, то побързало да залости къщите си, скрити зад високи огради, да угаси светлините и да се притаи в тъмното. А горе, на Каменна плоча се веселели кърджалиите, чувал се мощният глас на предводителя им - Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той все нареждал:
- Набучете много овни на шиш и ги опечете на огъня, донесете люта тетевенска ракия и доведете в стана ни колкото може повече хубави тетевенски моми и невести. А вие, свирци, не спирайте! Тази нощ искам да бъде нощ на веселба и радост, да е богата и да се запомни от всички ни.
Като чули желанието на предводителя си, бързоноги и жестоки кърджалии веднага поели към града. Чули се силни гърмежи и писъци откъм града. Кърджалиите нападали къщите, изкарвали насила момите и невестите, навързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Жални писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-стари сестри, останали в града.
Когато пленничките били докарани в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливо око и заповядал:
- Съблечете най-младата и най-красивата мома, накичете я с пендари и я доведете в шатрата ми. А ти стой до мене и гледай - обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. - Искам да си избереш и ти една хубавица и да запомниш тоя ден! Избирай, хубавици много!
Младият кърджалия нищо не отговорил, а надигнал кратунката със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял като замаян с надигната в ръка кратунка. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В позамъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил се като малко момче, когато в града им дошли султански хора, да взимат деца за еничари. Сякаш усетил по лицето си горещите майчини сълзи, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единствената им мъжка рожба. Ала сиромашко било даваното злато за откуп - не стигнало. Когато султанските хора го подбрали взели, до ушите му стигнало майчиното виене, в което нареждала като на умряло и назовавала името му Сокол. Той имал малки сестри и най-обичната между тях Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него.
Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя немирно подскачала и той, без да ще, я порязал с брадвичката по рамото. Рукнала кръв, чули писъци ... И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина - сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката...
Като сепнат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи хубавото си лице. А на раменете се показвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и като безпаметен той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото й.
- Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква гиздос за очите! Обърнал се към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал: - Тусун бей, тази гяурка е моя!
- Вземи и носи, юначе! - извикал сърдито Тусун бей. - Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм като без ръце! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че и аз хвърлих севда за тази хубавица!
Младият кърджалия повече нищо не видял и чул. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързоногия си кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:
- Радо, помниш ли Сокол? Помниш ли брата си Сокол, а? Кажи, не бой се, помниш ли го?
- Как да не го помня! - приплакала тихо Рада. - С една брадвичка поряза рамото ми, та имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и къде е сега не знаем. Мама на живо го жалее цял живот.
- Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска. Той не пропуска хубава мома да мине край него...
- И аз не зная къде да ме скриеш, братко - заплакала Рада. - Мама и тетьо умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.
Препуснал Сокол коня към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала:
- Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси. Лелята слушала гласа на Рада и не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.
- Не се бой, лельо, отвори бързо! - подвикнал Сокол. Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите и махленците да бягат, че утре страшна сеч ще падне ...
Измъкнала се из тъмното лелята, целунала набързо изгубения си сестриник и хукнала да обажда на съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки из къщите си и поемали към планинските усои. Заедно с тях избягали Рада и Сокол ... На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:
- Сербез гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата й глава!
- Забрави гяурката, юначе - рекъл беят. - Лоши вести добихме тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към висините с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол оттам ще нападнем, защото тъкмо оттам не ни очакват.
- Не! Не от Манастирски дол - твърдо настоял кърджалията. Има и други богати махали ...
- Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен да жалиш за гяурите, дето са те родили? - взрял в него Тусун бей.
Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на предводителя, а скочил върху бързоногия си кон и пришпорил без път. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:
- Предай се! Спри, предай се!
- Няма да се предам, беим! - отговорил дръзко Сокол и побягнал въз стръмнината.
- Който е юнак, нека ме настигне и улови ... Ела, да се преборим, Тусун бей, ела да премерим силите си... Но ти ще бъдеш по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра и всички тетьовенци! - викал умореният Сокол.
И с последни сили скочил от зъбатия връх. Много години са изтекли оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Етикети: |
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

1 коментара:

On 3 март 2010 г., 4:20 , v80 каза...

mayavp

Прекрасно предание, благодаря че сподели, Ина!