23:00 | Author: ina

Преди време е имало двама братя и две сестри: Гъмзо, Коста, Кула и Вида. Те не могли да живеят заедно, защото постоянно се карали. Един ден след дълъг разговор, решили да се разделят и всеки от тях да си създаде по един град. Най-старият брат, Гъмзо, построил Гъмзиград, Коста - Костолец, Кула - град Кула, а Вида, която била най-малката, но най-досетливата и хитра, направила града Видин. Така били създадени тези градове-крепости, в които се заселили много хора от околността.
Когато турците завладели Видин, там властвал Саид Ашар паша. Един ден като се разхождал в околността, той харесал ъгъла, който се затваря между реките Тимок и Нишава - местността, където сега е разположен град Зайчар, и решил да направи чифлик. Мястото било много красиво, земята плодородна, водата - в изобилие. Пашата веднага почнал да изпълнява желанието си и в скоро време там изникнали конаци, воденици, лозя и градини. Отначало пашовите земи били обработвани от селяните от съседните селца, ала Саид Ашар не се задоволявал само от тяхната работа. Искал да натрупа големи богатства и да живее на широка нога. Затова той преселил по тези места колибари от около трийсетина тетевенски села. Наредил им да обработват чифлика и им опростил всички повинности към държавата.
От тези заселници населението лека-полека се увеличавало. Дошли да живеят хора и от други села на Видинската област. Този чифлик и хората, които го работели, образували голямо селище, наречено на името на Саидшар, но в устата на хората то се променило на Зайчар.
Сестрите Кула и Вида били много по-умни и хитри от братята си и затова в техните градове непрекъснато прииждали нови заселници, особено във Видин, и тези селища станали големи и с много жители.
Братята гледали повече живота си и не се грижели за друго. Гъмзо обичал много лозята - засадил цялото землище с лозя и правел прочуто вино, което и досега е известно - "Гъмза". Край него се заселили само хора, които обичали лозята и се грижели да опазят доброто име на виното.
Коста се занимавал със земеделие, което непрекъснато линеело. Жителите били трудолюбиви, но не могли да забогатеят.
Според друга легенда двете сестри Вида и Кула нямалибратя.
Вида била много красива. Искали я много мъже, но тя нито един не харесала. Кула често я увещавала да се задоми, но Вида се ядосвала на съветите й и за да не се карат - отделила я в една местност и й дала верни хора да живеят с нея. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците вече се разпореждали по българските земи, Вида била вече остаряла - неомъжена и самотна, защото десетилетия не могла да си избере прилика за своя ум и хубост. Като се разчуло, че турците наближават града, тя събрала хората си и им заръчала да изградят на най-личното място в града кули, в които да се скрие населението. И се запретнали всички: работили ден и нощ и съградили кулите, които и днес носят името "Бабини Видини кули".
Третото предание разказва, че някога баба Вида направила една голяма каменна кула и друга по-ниска, подобна на първата. До тях изкопала кладенец и построила черква. Народът ги нарекъл на нейно име - кулите на баба Вида. От тях е получил името си и градът Видин.
Последното предание разказва за Видинската крепост. Когато баба Вида строила калето, цялата околия мъже и жени са работили. Старите хора разказвали, че било "през латинско време". Камъкът бил взиман чак от Буковец, откъдето бил прекарван на ръце - от ръка на ръка, човек до човек били наредени. Един баща оставил сина си мъничък, на три месеца. Докато се строила крепостта, детето пораснало и попитало майка си дали има баща. Тя му казала, че има и че работи във Видин на крепостта. Майката омесила питка и момчето отишло на крепостта, питало, разпитвало и най-сетне намерило баща си. Като видял порасналия си син, бащата заплакал...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:26 | Author: ina

Легендата за Царевец разказва, че в римско време е имало укрепления, които са охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град, римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Укрепили римляните крепостите и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Маскирали тайните входове.

Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигало до друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности - ако непосветен влезел, никога не щял да се върне жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове.

Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входът бил голям геран, като на дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там встрани започвала галерия. Когато римляните се оттегляли, отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
5:25 | Author: ina

Живяли някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите.
- Едел, Едел! Гледай, мила! Виждаш ли онзи цвят?
Като го видяла, Едел предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Закатерили скалата, с пот се облели техните чела и колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:17 | Author: ina

Когато турските поробители достигнали до селищата в полите на Пирин планина, хората почнали да бягат и се скривали в нейните зелени пазви. Всеки подсланял глава, където намери заветно място.
Сред пиринското население се славела момата Радка. Нямало друга мома наблизо и надалеч, която да й съперничи по-хубост. Дори слънцето се запирало, да се радва на красотата й. Тя била и много работна - нищо не се опирало на сръчните й ръце, та хората говорели често за нея — с възторг за работата й, и с обич за хубостта й. Радка била и много смела, и силна девойка. Не се бояла да ходи сама в гората за дърва, да кара жито на воденицата, да оре нивите и да коси ливадите. За нея е извадена и хубавата народна песен:

"Застоя се слънце насред небо
да си гледа чудо девоячко
кико мома с леву руку коси,
с леву руку три откоса кара -
първи откос - трава детелина,
втори откос - пребели босил'як,
трети откос - божур у градину"

Радка била сираче, без баща, а майка й била болнава, та трябвало да се грижи за по-малките си сестри и братчета, и да върши и мъжката работа. Когато турците пристигнали в Радкиното село, тя грабнала каквото могла и първа побегнала нагоре в планината.
Турският султан Мурад чул за хубостта й поискал да я вземе в харема си. И стари, и млади се изплашили от това султанско желание, та пропуснали Радка напред да мине и да се скрие. Като разбрал султан Мурад, че хубавицата избягала, сам се спуснал след нея. Зърнал я на един връх и напрегнал всички сили да я настигне, Радка успяла да се скрие зад склоновете на най-хубавия връх на Пирин. Изгубил я султан Мурад от погледа си, но стигнал до съседния връх и отново я съгледал. И без да го усети тя, той се спуснал към нея. В яда си веднага отсякъл главата й.
Досега разказват, че из Банско кръвта на Рада се червенее. Този връх, наречен Момин връх, след залез слънце е кърваво червен, а съседният, дето е паднала чалмата на султан Мурад, Муратов връх, е винаги бял.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:22 | Author: ina

Някога Рила планина била жена са разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, което потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи, против волята на нейните родители. Неговото име било Пирин...
Те не давали единствената си щерка на Пирин, защото не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но много своенравна – каквото й хрумнело, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забегнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче, които кръстили Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Всеки ден майката се оплаквала на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка, но той все едно не чувал. Грижата му била да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи и скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се руйнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:11 | Author: ina

Преди много години, след дълги и неуспешни войни, разбит и изтощен, един български цар с войската си се оттеглил в долината под този връх. С тях бил и един ковач, който подковавал бойните коне. Заради неговата безпределна честност и вярност, той изпълнявал и длъжността касиер на царската хазна.
Това било през пролетта. Реката отдолу шумяла, езерата под върха гледали със сините си очи. Но към средата на лятото животът станал тежък. Трева за конете имало в изобилие, но храната за царските войници била на свършване. Неприятелят, научавайки за това, нападнал царския лагер. Ковачът закътал някъде под върха хазната, за да не попадне във вражески ръце. Прекрасната долина се покрила с трупове. Далеко Якорудските езера прелели от алена кръв. . .
В тая тежка минута при царя дошъл ковачът. Този як и груб човек паднал в краката му и със сълзи на очи го молил да запази живота си. Запази ли го, след години ще събере войска, ще я въоръжи с богатствата, скрити в непристъпния връх, и ще разгроми проклетия враг. Ако загинел царят, нямало кой да поведе народа срещу поробителя.
Сетне ковачът посъветвал царя, докато е време да се оттеглят дълбоко в планината, като разменят конете и дрехите си, та да измамят врага, ако ги залови.
Тежко било на царя да изостави разбитата си войска и с болка послушал верния си съветник.
Дали царят е отмъстил на жестокия неприятел или не е никой не знае, както на никого не е известно и името на царя. Но народът в памет на този, който със съветите и предаността си спасил царския живот, нарекъл върха Ковач.
Връх Ковач /Налбант/ е висок 2634 м , разположен северно от вр.Курджилък в планината Рила.

Остатъка от статията тук

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
0:01 | Author: ina

Преди много векове в село Спанчевци живяла много хубава мома - Тодора. Един ден в късна есен, тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите пеели песни, докато плели и прели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, а младите хора не се сещали за сън.
Когато щърбата месечина приклекнала над планинските чуки и момите запели песента "Изгреяла ясна месечинка", ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а после рекли на момите:
- Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!
- Не най-хубавият, а най-юначният - възразила Тодора. - Нам трябват юначни мъже!
- Ние ще признаем за най-юначен оня момък - откликнали вкупом девойките, - който преди първи петли се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.
Момците се уплашили след тия думи. Кой ще посмее да премине край "Дърварското кладенче", докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
- Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне - подметнала една от момите.
- И това било мъже! - притурила друга.
Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Слисали се моми и момци, занемяла цялата седянка пред Тодорините думи.
Скочила тя и тръгнала в тъмната нощ. Когато стигнала на най-горната чука, почнала да забива хурката си на малката полянка. Почвата била камениста, та тя натискала с все сила хурката и дори приклекнала на колене. Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завърнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата Тодора. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката й. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. Открили и тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава красивите чуки били наречени Тодорини кукли.

Според другата легенда Тодора, която се родила и живяла много отдавна в това село, била много красива, сладкодумна и обичлива. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Нейните песни се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - един Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали Тодора и Иван, но често се чували: той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Един ден дошъл богат жених от видинските села за Тодора. Родителите й, зарадвани от високата чест, що оказвал богаташът на Тодора, сгодили я, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да дойде някоя вечер, да я открадне и заведе при стадото си в планината, където да живеят щастливо.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Нямала много време да го чака, годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината при любимия овчар.
Тръгнала и дълго се лутала из планинските усои, докато най-сетне намерила Иван. А той, вместо да се зарадва, че любимата девойка сама идва при него, разказал й, че отдавна е оженен и има деца.
- Не може - рекъл, - грехота е, либе въз либе да взимам.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, подгазила бащина дума, подгазила своята моминска гордост и чест. Какво да направи сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
След това Тодора седнала на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам тебе си - и се хвърлила от високата чука.
Там, дето са паднали горещите сълзи на Тодора край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора одарила като сватове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:57 | Author: ina

Легендата за любовната лековита вода на Побитите камъни, край гр. Варна гласи, че преди много векове, когато морето е достигало до тези земи, то се охранявало от титани, подчинени на бога на морето. Близо до това място имало малко селце, в което живеел млад мъж. Един ден Бог му разкрил своето име, с което го обрекъл завинаги да пази тази велика тайна. Затова той му дарил безсмъртие, но го предупредил, че ако се изкуши и разкрие името му, той отново ще стане простосмъртен.
Една ранна сутрин, докато мъжът се разхождал по морския бряг, съзрял невероятно красива местна девойка. Те се влюбили от пръв поглед. Но когато мъжът се върнал в селото и разпитал местните първенци за нея, те му казали, че тази девойка била отредена да стане жена на предводителя на морските титани. Заради любовта той се престрашил и отишъл при титаните. След като поговорили, той им обещал, че ако му преотстъпят момичето, е готов да изпълни едно тяхно желание. След кратък размисъл те се обърнали към него и му заявили, че девойката ще бъде негова съпруга, само ако се съгласи да им разкрие името на Бога. Той поискал един ден за размисъл и се уговорил с пазителите на морето да се срещнат на другия ден преди слънцето да е изгряло.
На следващата сутрин, преди изгрева, те се срещнали на морския бряг. Младият мъж избрал да жертва безсмъртието си в името на любовта и им заявил, че е готов да им разкрие името на бога. След което мъжът започнал да подрежда титаните по морския бряг. Когато титаните били подредени той им казал: "Аз току що изписах името на Бога с вашите тела".
Бог от високо наблюдавал всичко и останал поразен от тази невероятна постъпка в името на любовта. Тогава той решил да накаже титаните, затова, че посегнали на най-скъпото на младия човек - неговото безсмъртие.
Когато първите слънчеви лъчи озарили морския бряг, морските пазители мигом се превърнали в каменни колони, застанали по начина, по който човекът ги бил подредил. Скоро след това мъжът тръгнал по брега да намери отново своята любима.
В мига, в който се срещнали и се прегърнали, из под краката им бликнал извор с чудодейна лековита вода.

Прочетете Цялата Статия...
22:44 | Author: ina

Марино селище
В местността Марино селище били изтребвани богомили от Западна Европа, Русия и България. Някои от тях били превозвани с кораби. Вкарвали ги в клетки все едно се транспортират животни. Плавателните съдове спирали до Царево.
Другата част, навързвали в групи по стотина и ги отвеждали пешком до лобното място. Жертвите били обезглавявани в гъстата гора на Странджа, а телата изхвърляни в дерето на пълноводна река. Сега реката е пресъхнала, но водата под нея не спира. Десетилетия след клането текла кървава /Тази информация била потвърдена от пророчицата Ванга, която казала: “66 хиляди богомили са избити на това място. Между тях имало седем водачи от по-вътрешния кръг на посветените. Седемте били смятани за посредници между земята и небето”. Тя предсказала също, че на това място ще бликне извор и че водата щяла да бъде целебна.
С дарен труд от местните и средства от строителни фирми, изградили светилището. Хората от Бяла вода не са наясно каква точно е била историята, но се кълнат, че там ставали странни явления. Нощем от небето слизали светли кълба; в снега ходят змии, а свещите не гаснат от пронизващия зимен вятър. Достатъчно е да постоиш малко време, за да усетиш в тялото си нова жизнена сила. Параклисът нарекли на името на големия български светец Иван Рилски. Дърветата отпред не посмели да отсекат, тъй като те символизират водачите от вътрешния кръг на посветените. Мястото около построения през 1998 г. в Странджа параклис е заредено с особена енергия.
Наскоро там е бликнал и извор със сивкаво-белезникава вода. Може би от това произлиза древното име на самото село - Бяла вода. Местните твърдят, че изворът е лековит.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
8:30 | Author: ina

Драконите са най-ярките и най-разпространени митични зверове. Легендарни животни, те омагьосват и ужасяват. Някои са крилати същества, мъдри и благородни. Други притежават огромна мощ и бълват страшен огън в гнева си. Но те винаги са очарователни и възбуждат въображението. Каква е тяхната неугасваща сила личи по способността им да въздействат дори в съвременния свят.
Драконовите коне са известни и като Китайски еднорози - легендарни животни с глава на дракон, люспи на шаран върху тялото на коня и опашката с малки къдрици. Тази двойка е идеална за охрана на входа на дома и офиса Ви от посегателства и кражби. Мъжкият Чи Лин държи в лапите си голямо кълбо, символ на света, Вселената и неограничената власт. Женската е с малкото си, което е символ на защита и лоялност. Присъствието на мъжкият ще привлече мощният космически дъх на дракона, който ще донесе богатство и успех , дълголетие и мъдрост, уважение от страна на децата ви. Великолепната женска има големи защитни способности. Вярва се, че ако погледните в очите й, тя ще Ви донесе щастие и добро състояние. Една легенда гласи, че те първоначално те са били пазители на Небесните порти.
Кракен - легендата за Кракен има древен произход. Тя е разпространена между северните народи, които поради своите оскъдни и примитивни познания наричали крабб /Krabbe/, преведено морски паяк - всяка твар, имаща множество крайници. За първи път се правят опити за разясняване на загадката в книгата „История на природата на Норвегия”(1752-1753) на Понтопидан. Авторът, служител на църквата, бивш епископ на Берген, се посвещава изцяло на изследване на легендарните животни в северните морета. Книгата започва с разкази за сирените и за морския змей, след което преминава към описване на това, което той нарекъл „безспорно най-огромното морско чудовище” : „Наричат го Krake, Kraxe и по-често – Krabbe. Това напълно подхожда на окръгленото, сплеснато същество, имащо множество крайници, или „клони”. Наричат го още „Ankertrold”(злодей), но очевидно никой от древните или от съвременните автори няма ясна представа за това създание. Гърбът му достигал до около 2км в кръг. На пръв поглед приличало на струпване на малки острови, заобиколени от някаква субстанция, плаваща и люлееща се като морски водорасли. То се задържало на повърхността кратко, само за няколко кратки минути, след което чудовището започвало бавно да се потапя. Това предизвиквало такива големи кръговъртежи и плискане на вода, че завличало след себе си всичко наоколо. Чрез пипалата кракен можел да се придвижва и да си набавя храна. Търсенето на храна значително се улеснявало благодарение на способността му да изпуска силна, примамваща рибите миризма.
В средата на 19 век произлиза една легенда - френската корвета „Алектон” се сблъскала с огромен кракен. В битката участвал целият екипаж. Стреляли в животното, хвърляли харпуни и се опитвали да го измъкнат с канджи от водата. Но харпуните и канджите не се задържали в мекото тяло. Докладът на капитана на корветата за това произшествие бил прочетен на заседание на Френската академия на науките, но нямало веществени доказателства, които да убедят учените в съществуването на огромните чудовища. Днес тези огромни морски чудовища са идентифицирани от науката като огромни калмари, Architeuthis(архитеутис).
Грифон е приказно същество с тялото на лъв и глава и криле на орел
Грифоните са "кучетата на Зевс". Те са впрегнати и в колесницата на Немезида - богинята на отмъщението и символизират бързото възмездие, което би сполетяло всеки, извършил престъпление. Хибридното чудовище, обединяващо глава, крила и нокти на орел с тяло на лъв, грифонът бил смятан за царствен и смел, зъл и алчен, непорочен и сатанински.
Комбинацията от царствената сила и благородство на лъва с бързината и зрението на орела направили грифона идеален символ за аристократичните гербове. Най-древните са открити в светилища и гробници в Египет и Персия, което предполага, че това същество първоначално е било вид на дух-пазител. Гръцкият пътешественик и поет Аристей, който твори от около 675 пр.н.е., пръв описва родината и поведението на грифона. Обединявайки истории, разказани му от евразийските номади, той съобщава, че грифоните били свирепи, трупащи златни съкровища същества, обитаващи пустините и планините на Монголия. Техните гнезда били направени от чисто злато и се издигали високо в планините, откъдето съществата имали отличен изглед надолу.
Както лъвът е считан за “цар на зверовете”, а орелът “цар на въздуха”, грифонът се считал за особено мощно и величествено същество. Обикновено грифонът е представян с четири крака, крила и клюн, с подобни на орел нокти на мястото на предните крака на лъва и конски уши, стърчащи над черепа му.
Класическите и хералдическите грифони са мъжки и женски. Така нареченият “мъжки” грифон, наречен “кийтонг” в един английски хералдически ръкопис от XV век, е аномалия, която принадлежи към по-късна фаза от английската хералдика. Според египетската митология, грифонът съществува като противоположното допълнение на сфинкса.
Водни коне - сред ирландците и шотландците се разпространяват легенди за тайнствени животни с конска глава, които живеят в езерата, достигат дължина 10 метра, могат да се придвижват по суша и понякога дори нападат хора.
Според една от легендите, покровителят на Ирландия свети Патрик прогонил от острова всички змейове (хидри). За да се запълни празнината, образувала се в природата от отсъствието им, се появили техни заместници - водни коне.
В една майска вечер през 1960 г. свещениците от Дъблин отец Даниел Мюрей, Ричард Куигли и Матю Берк, ловяли риба в езерото Ри. Очите им се изморили да следят плувките, които стояли неподвижно върху гладката водна повърхност, когато изведнъж средата на езерото забълбукала, и пред очите на светите отци се показало огромно влечуго с глава на питон и рибешки плавници. По скромната им преценка, дължината на водния змей била около пет метра. Отец Берк по-късно си спомнил: „Наблюдавахме змея около три минути. Той плуваше невъзмутимо, като очевидно не подозираше за нашето присъствие. Това същество се движеше на североизток, а после се скри в дълбините".

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:30 | Author: ina

Дъщерята на цар Иван Асен II била много болна. Царят се уплашил и изпратил болната си дъщеря на лечение в Тетевенския Балкан. Това се случило през пролетта, когато слънцето позлатявало горите и карало птиците да пеят. Горските поляни били поруменели от показващите се цветя. Тамара всеки ден откъсвала едно и също цвете и го затъкавала зад ухото си. Мислела си: “Кой е сега като мене. Не ми трябва корона.”
След време Тамара разбрала, че цветето се нарича омайниче, и че ако някой ерген види пръв момиче, което е закичено с него, се омайва и то става негова изгора завинаги.
Цветето помогнало на царската дъщеря да оздравее. Но дошла есента и заедно с птиците заминала и Тамара.
Тогава местните нарекли цветето, което тя така много обичала царско цвете, а поляната на която то цъфти – Царичина поляна.
Тя останала като една от приказните местности на Тетевенския Балкан и затова резервата носи нейното име.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:02 | Author: ina

"Соколов зъб" е наречена една височина, която се издига над Тетевен.
Според легендата името на тази височина е възникнало в годините на турско робство.
Една вечер, когато слънцето се скривало зад връх Равни камък, наблизо, на Каменна плоча, се разположил кърджалийски лагер. Кърджалийските орди напалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, дигнала се врява до небето. Тази врява притеснила населението на Тетевен. Уплашено и беззащитно, то побързало да залости къщите си, скрити зад високи огради, да угаси светлините и да се притаи в тъмното. А горе, на Каменна плоча се веселели кърджалиите, чувал се мощният глас на предводителя им - Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той все нареждал:
- Набучете много овни на шиш и ги опечете на огъня, донесете люта тетевенска ракия и доведете в стана ни колкото може повече хубави тетевенски моми и невести. А вие, свирци, не спирайте! Тази нощ искам да бъде нощ на веселба и радост, да е богата и да се запомни от всички ни.
Като чули желанието на предводителя си, бързоноги и жестоки кърджалии веднага поели към града. Чули се силни гърмежи и писъци откъм града. Кърджалиите нападали къщите, изкарвали насила момите и невестите, навързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Жални писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-стари сестри, останали в града.
Когато пленничките били докарани в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливо око и заповядал:
- Съблечете най-младата и най-красивата мома, накичете я с пендари и я доведете в шатрата ми. А ти стой до мене и гледай - обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. - Искам да си избереш и ти една хубавица и да запомниш тоя ден! Избирай, хубавици много!
Младият кърджалия нищо не отговорил, а надигнал кратунката със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял като замаян с надигната в ръка кратунка. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В позамъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил се като малко момче, когато в града им дошли султански хора, да взимат деца за еничари. Сякаш усетил по лицето си горещите майчини сълзи, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единствената им мъжка рожба. Ала сиромашко било даваното злато за откуп - не стигнало. Когато султанските хора го подбрали взели, до ушите му стигнало майчиното виене, в което нареждала като на умряло и назовавала името му Сокол. Той имал малки сестри и най-обичната между тях Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него.
Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя немирно подскачала и той, без да ще, я порязал с брадвичката по рамото. Рукнала кръв, чули писъци ... И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина - сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката...
Като сепнат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи хубавото си лице. А на раменете се показвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и като безпаметен той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото й.
- Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква гиздос за очите! Обърнал се към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал: - Тусун бей, тази гяурка е моя!
- Вземи и носи, юначе! - извикал сърдито Тусун бей. - Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм като без ръце! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че и аз хвърлих севда за тази хубавица!
Младият кърджалия повече нищо не видял и чул. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързоногия си кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:
- Радо, помниш ли Сокол? Помниш ли брата си Сокол, а? Кажи, не бой се, помниш ли го?
- Как да не го помня! - приплакала тихо Рада. - С една брадвичка поряза рамото ми, та имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и къде е сега не знаем. Мама на живо го жалее цял живот.
- Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска. Той не пропуска хубава мома да мине край него...
- И аз не зная къде да ме скриеш, братко - заплакала Рада. - Мама и тетьо умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.
Препуснал Сокол коня към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала:
- Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси. Лелята слушала гласа на Рада и не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.
- Не се бой, лельо, отвори бързо! - подвикнал Сокол. Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите и махленците да бягат, че утре страшна сеч ще падне ...
Измъкнала се из тъмното лелята, целунала набързо изгубения си сестриник и хукнала да обажда на съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки из къщите си и поемали към планинските усои. Заедно с тях избягали Рада и Сокол ... На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:
- Сербез гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата й глава!
- Забрави гяурката, юначе - рекъл беят. - Лоши вести добихме тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към висините с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол оттам ще нападнем, защото тъкмо оттам не ни очакват.
- Не! Не от Манастирски дол - твърдо настоял кърджалията. Има и други богати махали ...
- Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен да жалиш за гяурите, дето са те родили? - взрял в него Тусун бей.
Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на предводителя, а скочил върху бързоногия си кон и пришпорил без път. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:
- Предай се! Спри, предай се!
- Няма да се предам, беим! - отговорил дръзко Сокол и побягнал въз стръмнината.
- Който е юнак, нека ме настигне и улови ... Ела, да се преборим, Тусун бей, ела да премерим силите си... Но ти ще бъдеш по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра и всички тетьовенци! - викал умореният Сокол.
И с последни сили скочил от зъбатия връх. Много години са изтекли оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:53 | Author: ina

Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят. Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята.
Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай.
В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях...
Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци...
Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види. До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново.
Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment