11:46 ч. | Author: ina

Легенда за "Кървавата скала", за Радан Войвода, за неговата дъщеря Елица и за падането на средновековния град Вратица под Турско робство
Това се случва в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската били от последните защитници на крепостта Вратица. Те отстоявали свободата на врачани със последни сили и без боеприпаси докато нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени. Радан гледал черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Войводата, знаел, че с голи ръце няма да могат да устоят на турците. Войската му загивала под турския ятаган.
Още една мисъл разкъсвала неговото сърце -той заминал и оставил сама вкъщи едничката си дъщеря - Елица. Тя останала без майка още от раждането си. Отгледал я с помощта на една от неговите сестри. Тя му била утехата и радостта в този живот. Но сега, когато поотраснала, станала мома за чудо и приказ. Целият град се възхищавал от нея - и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато я хвалели хората, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало. Радвал се Радан на чедото си в мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. Но сега? През ума му прескачали коя от коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде! А то сега - по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? - Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли..."
Ножът вече бил опрян до кокал в народната снага. Стигнали били и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години е била прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали. Постоянно обръщал тревожно очи назад - да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си сами. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Строполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал - знаел вече войводата, - турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековното му дърво. Паднела ли и Вратица - нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого - ни младо, ни старо...
Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Останал сам и си помислил: "Да бях поне отърчал до вкъщи, за да прегърна за последно щерката си, да поуталожа малко страха й. Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!" Тези мисли му възвърнали последни сили, които да подкрепят изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите. Писък на жени и деца се носел. Робството се задавало!
Със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. "Тате! Тате! - долавял Радан откъслечни думи в плача й, - Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!... По-добре мъртва, тате! - изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо..."
Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. "Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"...
Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв ...
Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, която се издигала до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение ... Първо за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра. Страхът започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат достойно, като ония българи - моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите ... Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството...
Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания.
Нямало време. С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница, а Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя. Свлякла се кротко до нозете му. Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето. Вече му било по-лесно. Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. Посегнал той повторно към сабята си и се посякъл. Смесила се бащината кръв с тази на Елица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен... за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за предаността му към род и родина...
"Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. От тогава, когато човек мине покрай нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание. А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.

Етикети: |
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

1 коментара:

On 3 март 2010 г., 4:16 ч. , v80 каза...

krist

много хубав сайт. радвам се,че попаднах на него тук