9:47 | Author: ina

ЗАРАЖДАНЕ НА МИТА ЗА ВАМПИРИТЕ

В съществуването на вампирите / Въпир, Кръвник, Упир/, които се представят като завърнали се от смъртта човешки индивиди се е вярвало още от зараждането на човешката цивилизация. Митовете преминават през историческата бездна на древността, през дългото време на Средновековието, и внезапно през ХVIIIв. настъпва същински демонологически ренесанс за вампирите в Европа.
Развитието на мита за вампирите е започнало от източноевропейските държави. След 1700г., когато се освобождават първите сръбски и австрийски територии, вълнуващата одисея за вампиризма се пренася в цяла Европа, а малко по-късно и по целия свят. Поверията за скритите демони /вампирите/ плъзват на Запад, заселвайки с във митичните разкази на гали, келти и готи и оживяват в романтичната литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампириските истории, обхванали Западна Европа през ХVIIIв., накрая кулминират в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) „Дракула“ от 1897г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) „Дракула“ от 1931г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии като класиката на Ан Райс (Anne Rice) „Интервю с вампир“.
Митичните вампири визират представата за мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените, продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци – всички те дават представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

РАЗЛИЧНИ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДСТАВИ ЗА ВАМПИРИТЕ

Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които се определят според магическата сила и формата на демонизма си – тенец - това е вампир-сянка; върколак - е вампир-песоглавец; плътеник - антропоморфичен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества.

Европейският фанатизъм представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване.

Славянската представа определя вампирът като песоглав кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят.
Общоевропейската представа го представя като „оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон“, прелитащ ниско над заспалото човечество.
Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия „кентавър“ отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност – при похищение прилепът-вампир „размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън“, от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот.

Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на „любените“ от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака. Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници – прилепът-вампир.

ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА МИТИЧНОТО СЪЩЕСТВО ВАМПИРЪТ

Вампирът е клинически мъртъв. Сърцето му не бие, не диша, кожата му е студена, не остарява, но той мисли и ходи, и планира, говори, ловува и убива. За изкуствено поддържаното си безсмъртие вампирът трябва да пие кръв, препоръчително човешка. Някои разкаяли се вампири използват животинска, а Древните проследяват и убиват други вампири, но болшинството действително се поддържа чрез кръвта на своите бивши събратя.
Вампирите не са демони сами по себе си, но съчетанието на различни трагични фактори неминуемо ги води към зли деяния. В началото новопревърнатият вампир мисли и действа така както докато е бил жив. Той не се превръща веднага в зло садистично чудовище, обаче скоро опознава непобедимата жажда за кръв и разбира, че животът му зависи от това. Пристрастията му са подходящи за самотен хищник. Ловувайки, изхранването му става все по-лесно и по-лесно с течение на годините. Той става подозрителен, престава да се доверява на другите и се отделя от света на смъртните. Разбирайки, че съществуването му зависи от тайната и от контрола, той става първокласен кукловод. Това положение се задълбочава, когато годините се превръщат в десетилетия и векове, вампирът убива отново и отново и вижда как хората, които е обичал, стареят и умират. Човешкият живот е толкова кратък в сравнение с неговия.
Силата на вампира нараства с времето. Новосъздадените вампири са само малко по-силни от хората. С течение на годините вампирът се учи да използва кръвта си за тайни магически сили, наречени Дисциплини. Най-могъщите стари вампири често могат да си съперничат с измисления Лестат или с Дракула, а най-древните като Антедилувианите ловували в нощта хилядолетия, обладават божествено могъщество.
Вампирите живеят чрез кръвта – свежата човешка кръв. Осигуряват си храната чрез различни способи. Някои си отглеждат “стада” от смъртни, които са потънали в екстаз от Целувката на вампира, някои се прокрадват в къщите, насищайки се със спящи хора. Други ловуват в нощни клубове, барове и театри, примамвайки смъртните представяйки хищничеството си за страст. А другите се хранят по най-древния начин – преследвайки, нападайки и убивайки хора, които са отишли прекалено далеч по самотните нощни улици.
Вампирите ценят властта заради безопасността, която тя им дава и заради земните блага, влияние. Хипнотичният поглед и няколко думи дават на коварния вампир достъп до всякакви богатства и слуги, които си пожелае. Някои могъщи вампири са способни да оставят постхипнотични заповеди в съзнанието на смъртния, така че да забрави за присъствието им. По този начин вампирите могат да се сдобият с легиони от роби. Немалко “слуги на народа” и финансови акули тайно отговарят пред своите господари-вампири.
Въпреки че има изключения, вампирите предпочитат да са в градовете, които им предоставят безчислени възможности за хищничество и любовни връзки.
Прегръдката на вампира се нарича процеса на трансформация. Прилича по-скоро на обикновената “трапеза” на вампира. Само една капка е достатъчна, за да превърне смъртния в немъртъв. Когато смъртният се събуди, той сам започва да пие кръв. Но смъртният е все още мъртъв – той не диша. Сърцето му не бие. През следващите седмица или две тялото му претърпява незначителни изменения – учи се да използва кръвта в тялото си и бива обучаван на специалните способности на своя клан. Тогава става Вампир.
Прегръдката не се дава лесно. Все пак новият вампир е възможен съперник в борбата за храна и власт. Потенциалният “наследник” обикновено бива наблюдаван месеци или даже години и проверяван дали действително ще бъде добро допълнение за клана и рода.

СМЪРТТА НА ВАМПИРА

Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето с дървен кол.
Вампирите изгарят от слънчевата светлина. Вампирите трябва да избягват слънцето иначе ще умрат, въпреки че някои могат да издържат слънчева светлина в течение на много кратък период от време. Вампирите са нощни създания, за повечето е много тежко да бодърстват през деня, даже скрити в убежища.

ИЗВЕСТНИ ИСТОРИЧЕСКИ ВАМПИРИ

В топ класацията на историческите вампири първо място безспорно заема румънският нобел от ХV в. Влад Тепес (Vlad Tepes), кръстен от собствения си баща „Дракула“ (Dracula), тоест син на дракона или на дявола, който по-късно получава и народното прозвище Влад Побивачът на кол (Vlad the Impaler), защото любимото му занимание било да убива жертвите си върху дървен кол. Биографията на Влад Дракула фактически разкрива трагедията на едно човешко отмъщение, придобило налудни размери. След като още в юношеска възраст бил предаден от баща си като заложник при турците, осигурявайки временния мир между османските завоеватели и местното население, Влад Тепес се завърнал след години като масов убиец и кървав садист. Неговото име става известно в локалната история преди всичко с военните му походи срещу турците, от чиято войска впрочем той набирал бъдещите си жертви. И до ден днешен Румъния помни трансилванския граф не като престъпник, а като народен герой, за когото демоничната слава е само една от ирониите на съдбата. И така, ставайки свидетел на нечувани жестокости в турските затвори, усвоявайки техните форми на изтезание, бъдещият румънски васал се превърнал в демоничен злодей, който пленявал жертвите си, разпъвал ги на кръст и в същото време ги побивал на дървен кол, наслаждавайки се на мъчителната им смърт и бавната им агония. Понякога присядал сред гора от трупове, доумъртвявал ги и пиел кръвта им вместо вино към блюдото си. Според исторически данни тази участ сполетяла около 20 000 турци, които имали лошия късмет да воюват срещу Влад Дракула. Някои учени дори предполагат роднинска връзка между известния румънския принц и унгарската аристократка от края на ХVІ в. Елизабет Батори (Elizebeth Bathory), наричана още Кървавата графиня, защото обичала да се къпе в кървава баня, приготвена от телата на собствените й прислужнички. Тя ги убивала по особено жесток начин, като ги обезобразявала и консумирала плътта и кръвта им още докато били живи. През 1610 г. Елизабет Батори била арестувана след пореден опит да похити девици, този път от благороден произход, при което помощникът й бил своевременно убит, а тя – затворена до края на живота си в спалнята на замъка й в Карпатските планини. Според историческите архиви невинните й жертви наброяват около 650 девойки, прислужвали или посещавали дома на демоничната дама. Но в историческията се наблюдават множество демони, които са забележителни личности като напр. френският писател Маркиз дьо Сад (Marquis de Sade) и кралицата на Вуду от Ню Орлеанс Мери Лавю (Marie Laveau), известна в едни случаи като Ли Гранд Зомби (Li Grand Zombi), а в други случаи като жената-вамп заради клюките на тогавашното нюорлеанско общество и клеветите на гръцкия журналист от началото на ХІХ в. в Америка Лафкадио Херн (Lafcadio Hearn).
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО: Вампирите в различните култури

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

0 коментара: