8:42 ч. | Author: ina

Легендата за Дядо Коледа е свързана с един монах на име Св. Николай. Смята се, че Николай е роден някъде около 280 г. след н.е. в Патара, близо до град Мира, Турция.
През Ренесанса Св. Николай става най-популярният светия в цяла Европа. Дори след Революцията на протестантите, когато честването на светците бива разколебано, Св. Николай остава в паметта и сърцето на хората.
Св. Николай навлиза в живота на американското общество в края на 18 век. През декември 1773 г., и отново през 1774 г., нюйоркски вестник споменава за група от датски семейства, които честват годишнините от смъртта на светеца.
Името "Дядо Коледа", което съществува и днес идва от датското име на Св. Николай - Sinter Klaas, съкратено от Sint Nikolaas /на датски означава Св. Николай/.
През 1804 г. Джон Пинтард, член на нюйорското историческо общество, започва да разпространява дървени фигурки на Св. Николай на годишната срещата на Обществото. Още тогава съвременният Дядо Коледа е представен на фона от чорапи, пълни с играчки, и плодове върху камина.
През 1809 г. Уошингтън Ървинг спомага за популяризирането на историите за Sinter Klaas, като определя в своята книга "Историята на Ню Йорк" Св. Николай за патрон на града.
Традицията на Коледа да се раздават подаръци започва в началото на 19 век, като особена почит намира тя сред младото поколение. Пазаруването на подаръци из коледно украсените магазини започва да се популяризира през 1820 г., а от 1840 г. вестниците отделят специално внимание на празнични реклами, които по това време представят най-новите и модерни Дядо Коледа.
Една година по-късно хиляди деца се стичат във Филаделфия, където могат да видят модел на Дядо Коледа в човешки размери.
През 90-те години на 19 в. Армията на спасението се нуждаела от пари, за да набави на бедните семейства достойно коледно пиршество. Тогава няколко безработни мъже се преоблекли като Дядо Коледа и започнали да обикалят улиците на Ню Йорк, набирайки дарения.
Карикатуристът Наст през 1881 г. дава на образа на Дядо Коледа ярко червеният костюм и белия пух. От рисунките му оживяват също така работилницата на Северния полюс, елфите и, естествено, г-жа Коледа.

Деветият елен

Рудолф, най-известният от елените на Дядо Коледа, се ражда доста по-късно от другите 8 летящи елени. Червеноносото чудо е творение на Робърт Л. Мей, който по това време работел като автор на реклами в магазина на Монтгомъри Уард
През 1939 г. Мей написва коледна приказка-поема с едничката цел да увеличи притока на клиенти в магазина.
В приказката се разказва за Рудолф, млад елен, който бил постоянно подиграван от другите елени заради големия си светещ и червен нос. Когато настъпила Коледа излязла плътна мъгла и Дядо Коледа започнал да се тревожи дали ще успее ли да достави всички подаръци за децата. Тогава си спомнят за Рудолф със своя светещ червен нос, който водейки впряга на дядо Коледа оправдава очакванията на всички деца по света.
Посланието, което носи тази история на Рудолф е, че дори и на пръв поглед недостатък, всяка една уникалност има своето полезно приложение.
Оттогава до сега историите за Дядо Коледа и неговата свита стават неразривна част от празника, завладявайки въображението и интереса на децата и техните родители.

Прочетете Цялата Статия...
10:48 ч. | Author: ina

Нарцис бил много хубав младеж, в който всяка жена се влюбвала, щом го погледне. Това се случило и на нимфата Ехо, която се влюбила от пръв поглед в красивия момък. Но той я отблъснал. Тогава тя се помолила на богинята на правосъдието Немезида, да накаже Нарцис, като го накара да се влюби в своя собствен образ. Тя чула молбата й и оттогава той ходел всеки ден да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Един ден толкова запленен от самия себе си, паднал в езерото и се удавил...
Дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомана, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- Няма защо да се учудваме, че плачеш за Нарцис - казали те - Всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти съзерцаваше отблизо красотата му.
- Нима Нарцис е бил красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време и накрая проговорило:
- Плача за Нарцис, не защото е бил красив, а плача за него, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...

Прочетете Цялата Статия...
5:34 ч. | Author: ina

Тази легенда се отнася за годините, в които българите воювали под знамето с конската опашка, за оставането им на тази земя завинаги. Византийския отряд, който защитавал пътя от големия завой на Дунава към Старопланинските проходи се укрепил по хълмовете, където сега е разположено селото...
Една ранна утрин ненадейно се появил боилът Тобан със своя отряд...
Византийци и българи застанали едни срещу други. Боилът се ужасявал от мисълта, че ще загуби голяма част от своите бойци и решил да предизвика византийския предводител на честен двубой до смърт с коне, копия, боздугани и мечове. Който победи, печели сражението.
Византиецът, млад и буен момък приел предизвикателството с нескрита радост.
Решили двубоят да се състои до близката висока канара. Бойците разчистили голям триъгълник и викнали старейшините от близкото тракийско племе и свещеника от едно славянско племе да бъдат съдии.
Свещеника отправил молитва към Господ да подкрепи по-добрият, след което тръбата за започване на двубоя прозвучала. Двамата владеели бойното изкуство и оръжията до съвършенство и като че ли техните сили били неизчерпаеми. Когато слънцето клоняло към залез, копията били прекършени, а мечовете пречупени. С последни сили византийския предводител замахнал със своя боздуган, но той се изплъзнал от ръката му и паднал на земята. Слязъл от коня си, за да опита да вземе голям камък, с който да повали атакуващия Тобан. С рязко движение българския предводител спрял своя кон и яростно замахнал с боздугана си. Византийските воини виждали вече смъртта на своя вожд, когато Тобан разтворил своята десница и боздугана яростно профучал пред погледите на воините. Текстов блокЗа учудване на всички той се ударил в канарата, от която се отронили няколко скални къса. Възцарила се тишина, когато Тобан се обърнал към своите бойци и кимнал с глава. От конете слезли неговата сестра и още няколко други жени. Оставили своите оръжия и се приближили към ранения византиец. Промили неговите рамене, наложили раните с билки и наляли кумис в устата му. Скоро билките облекчили воина и той отворил очи. Неговите бойци в знак на благодарност хвърлили своите оръжия на куп, с което показали, че се предават.
Тобан казал нещо на тракийцие и славяните и те си тръгнали. Не минало много време и те се върнали с агнета, ярета, телета, зеленчуци и медовина. Завъртяли се шишове, засвирили гайди и кавали, извили се хора...
Пиршеството продължило до изгрев слънце. Към обяд Тобан обявил на всички, че дарява свободата на византийците, върнал им оръжията и ги пуснал да си ходят. Свещеникът отслужил молебен за мир и благоденствие, след което византийските бойци, с радост и благодарност към българския предводител, потеглили на юг.
След няколко дни Тобан със своите воини потеглил на юг. В повечето крепости към Балкана му отваряли порти без бой...

Прочетете Цялата Статия...
10:05 ч. | Author: ina

Перперикон е археологически комплекс, голямо мегалитно светилище, събрал в себе си останки от няколко епохи и цивилизации. Намира се в Източните Родопи, на около 15 км от гр. Кърджали. През годините археолози и иманяри доста труд са положили върху високия 470 метра скален хълм, където е разположен Перперикон. Но съществените разкопки започват през 2000 година и продължават до днес.
С Перперикон се свързва името на бог Дионисий, за който се носи следната легенда:

Преди много векове, когато боговете живеели сред хората, Зевс се влюбил в красивата Семела. Венец на тяхната любов станал малкият Дионисий. След като Гръмовержецът го вшил в бедрото си, детето се родило най-красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионисий скитал по Земята и учил хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино. Така по-късно се появили празниците в негова чест, т. нар. орфическите мистерии, които се правели само от посветени. Това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии т.е. не-жизнени, защото не водели нормален и обикновен живот. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора - скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар. Те били придружавани с хорови песни и мимически игри. Кулминация представлявала символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионисий от титаните, а също и символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвна жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък се реализирало с масово съвкупление на мъже и жени. По-късно орфическите тайнства се олицетворяват от разюзданите вакханалии в чест на бога на виното и веселието Дионисий.

Прочетете Цялата Статия...
10:03 ч. | Author: ina

Тази легенда разказва за времето на турско робство, когато османските поробители се опитвали да превземат крепостта Цепина. Тъй като крепостта била непревземаема, турците решили да намерят начин, по който да принудят населението само да излезе навън или да завземат крепостта отвътре. Минали много дни, докато една утрин не попаднали в плен майка и малкото й дете. След много мъчения майката им дала една идея - да дадат на едно муле да ближе сол, след което да не му дават вода и то само ще намери водоизточника на крепостта.

Така и направили. Намерили водоизточника и така лишили крепостта от вода. След няколко дни турците успели с хитрост да превземат крепостта.

Майката, дала идеята, за да спаси невръстния си син се казвала Тодорка и затова селото било наречено Дорково.

Прочетете Цялата Статия...
9:42 ч. | Author: ina


Средновековната крепост Цепина се намира северозападно от село Дорково, в североизточния край на Чепинската котловина, на висок и скалист конусовиден връх от рида Каркария на Баташката планина, с надморска височина 1136 м.
Върхът е ограден от изток с Метошкото дере, на запад - Костин дол, на север - Каркарийското дере.

Преди много години в Кричим, Алекси Слав - сина на Тамара /сестра на цар Калоян/ се сгодява за дъщерята на латинския император Хенри - Изабела. Дошла есента и се състояла сватбата в престолния град Константинапол. Невръстната 13 годишна Изабела заминала с чичо си и една придворна дама за Цепина. Когато хубавото, знатно девойче, пристигнало в дома на своя съпруг, на пътната врата стояла майката на Алекси Слав - Тамара. Девойката погледнала крепостта и продумала на френски, за да я разберат само тези дето я придружават:
- Боже мой, тук сигурно ще бъде моя гроб! Тамара, неразбираща френски език, помислила, че думите на Изабела са за благословия и отговорила:
- Амин, дай Боже!
Младата, невръстна съпруга прекарвала по-голямата част от времето си, разхождайки се из съседните гори, посещавала близкия връх Каркария, където се качвала на кулата и прекарвала там дълги часове. След няколко месеца Изабела се разболяла и ненавършила година от омъжването се починала. По нейно желание тя била погребана на съседния връх, та при изгрев слънце първите лъчи да озаряват нейния гроб.

Прочетете Цялата Статия...
8:04 ч. | Author: ina

Според старогръцките легенди дълбоко под земята царува неумолимият, мрачен брат на Зевс и Посейдон, Хадес. Неговото царство е изпълнено с мрак и ужас. Тук никога не проникват радостните лъчи на яркото слънце. Бездънни пропасти водят от повърхността на земята до печалното царство на Хадес. Мрачни реки текат в него. Там тече вледеняващата свещена река Стикс, наречена реката на омразата. Тя разделя земята от подземното царство. В нейните води се кълнат и самите богове. Другите реки, които протичат през царството на Хадес са Лета, Ахерон, Кокит и Пирифлегетон.
Лета е реката на забравата. От нейните води отпивали душите на умрелите, за да забравят предишното си същесвуване.
Ахерон е реката на болката. Демонът или божеството на реката, Харон, пренасял душите на умрелите през тъмните води в лодка, направена от ковчег.
Кокит е реката на плача, ридаенето.
Пирифлегетон е огнената река в царството на Хадес. Вярвало се е, че душите преминавайки през огнените води на Пирифлегетон се очиствали от греховете си и можели да продължат своето щастливо съществуване.
По мрачните полета на Хадесовото царство, покрити с бледните цветове на асфодела, се реят безплътните, леки сенки на умрелите. Те оплакват своя нерадостен живот, живот без светлина и без желания. Тихо се носят техните стонове, едва доловими, подобни на шумоленето на увехнали листа, гонени от есенния вятър.
Никой не може да се върне от това царство на скръбта. Триглавото куче Цербер, на чиято шия се извиват със страшно съскане змии, пази изхода и пуска всеки да влезе, но никой да излезе. Идващите долу го омилостивяват с медена питка.
Суровият старец Харон превозва душите на умрелите, ако имат обол (монета), с който да му платят. В Древна Гърция мъртъвците били погребвани с монета под езика, за да имат с какво да платят на Харон. Според традицията, този, който не можел да си плати, ще се лута по бреговете на реката в продължение на сто години.
В това именно царство, докъдето не стигат нито светлината, нито радостта, нито скърбите на земния живот, управлява Зевсовият брат Хадес. Той седи на златен престол с жена си Персефона. Нему служат неумолимите богини на отмъщението, ериниите. Страшни, те преследват с бичове и змии престъпника, не му дават нито миг покой и го измъчват с угризения на съвестта. Никъде не може да избяга от тях жертвата им, те ще я намерят, където и да се скрие тя.
До престола на Хадес седят съдиите в царството на умрелите — Еак, Минос и Радамант. Тук, до престола, е и богът на смъртта Танатос с меч в ръка, с черно наметало, с грамадни черни криле. Гробна студенина вее от тези криле, когато Танатос прелита до леглото на умиращия, за да отреже с меча си кичур коса от главата му, за да му вземе душата.
До Танатос са зловещите кери. Яростни се носят те на своите криле по бойното поле. Керите ликуват, като виждат как един след друг падат сразените герои, те впиват кървавочервени устни в раните на сразените, стръвно пият горещата им кръв и изтръгват от телата душите им.
Пак тук, до престола на Хадес, е и прекрасният млад бог на съня, Хипнос. Той нечуто се носи на своите криле над земята с главички от мак в ръце и лее от рог сънотворно питие. Нежно допира той вълшебния си жезъл до очите на хората, леко притваря клепките им и смъртните потъват в дълбок сън.
Реят се в мрачното царство на Хадес и боговете на сънищата. Има измежду тях богове, които дават пророчески и радостни съновидения, но има и богове на ужасни, потискащи сънища, които плашат и измъчват хората. Има богове и на лъжливи сънища - те вкарват човека в заблуда и често го водят до гибел.
Царството на неумолимия Хадес е изпълнено с мрак и ужас. Там броди в тъмата ужасният призрак Емпуза, с магарешки крака. Той, след като подмами в нощната тъмнина с хитрост хората и ги отведе на някое усамотено място, изпива всичката им кръв и лакомо изяжда още треперещите им тела.
Там скита и чудовищната Ламя. Тя се промъква нощем в спалните на щастливите майки и отвлича техните деца, за да им изпие кръвта.
Над всички призраци и чудовища властвува великата богиня Хеката. Тя има три тела и три глави. През безлунна нощ, в дълбока тъмнина, тя броди по пътища и край гробища с цялата си ужасна свита от стигийски кучета. Тя изпраща ужаси и тежки сънища на земята и погубва хората. Хората призовават Хеката като помощничка при магьосничество, но пак тя е и единствената помощничка против магьосничеството за ония, които я почитат, и на кръстопът, дето се разиждат три пътя, й пренасят в жертва кучета.

Прочетете Цялата Статия...
23:52 ч. | Author: ina

Кокичето /Galanthus/ – идва от латинската дума галантус „млечно цвете”. Това цвете се свързва с млякото, като субстанция на живота. Затова в някои области в Чехия, слагат по традиция първите кокичета в храната на кравите. В Германия наричат кокичето ”снежно звънче”, а в Русия -„подснежник” - цветето, което се гуши под снежната покривка и се показва при първите слънчеви лъчи.
Според легендите, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, било много студено и прехвръквали снежинки. Те толкова страдали за цветните градини и вечната пролет на Рая, че Бог се смилил над тях и превърнал снежинките в красиви нежни бели камбанки.

Прочетете Цялата Статия...
8:56 ч. | Author: ina

Преди много години в една ранна утрин, когато над бреговете на Нил още се стелела плътна мъгла, в покоите на Изида се вмъкнал ненадейно един от слугите, с лице обляно в сълзи. Като видял Изида, той извикал:
- "Събуди се велика богиньо! Голяма мъка ни сполетя. Твоят съпруг, любимият ни цар Озирис, го няма!"
Предчувствайки най-лошото, богинята веднага попитала какво се е случило.
- "Не питай, а бягай! Тук идва злият Сет, обграден от злодеи. Той уби Озирис, иска да завладее трона и да стане цар. Няма да пощади и теб. Спасявай се!"
В този момент вратите се разтворили с трясък и в залата нахлули заговорниците, начело със Сет. Като видели гордо изправената богиня, те се стъписали.
- "Но как? Ти си още тук?" - възкликнал изуменият Сет. - "Нима не знаеш какво се случи тази нощ? Веднага напусни двореца! Сега той е мой."
Но Изида изпълнена с омраза отвърнала:
- "Ще дойде ден, когато ще заплатиш скъпо за злодеянието си. Кажи къде е Озирис! Какво си сторил на скъпия ми съпруг?"
Като чул тези думи, Сет се изсмял:
- "Никога няма да узнаеш. Не желая да го намериш и да го погребеш с почести. Така хората ще го забравят."
Изида изпълнена с огромна ненавист преминала покрай заговорниците, които отстъпили, давайки й път и гордо напуснала двореца. Като се отдалечила от дома си, тя дала воля на чувствата си и се разплакала. В знак на своята скръб отрязала своите косите, облякла траурни дрехи и тръгнала да търси тялото на мъжа си. Много път извървяла, много села и градове обиколила, но не успяла да научи нищо. Накрая, когато вече губила надежда, че ще открие своя съпруг, пред стените на един храм, играещи деца й казали, че преди време видели по реката да плува сандък, а от него някой зовял за помощ. Чрез вълшебство Изида разбрала къде се намира сандъкът. Той бил завлечен на финикийското крайбрежие, в околностите на град Гебал, попадайки в могъщия ствол на гигантско дърво.
Още препятствия се изпречвали на пътя на съкрушената съпруга, но тя не се предала. Най-после Изида намерила сандъка с тялото на Озирис и го скрила край водите на Нил. След това отишла при сестра си Нефтис, желаейки заедно с нея да оплачат убития Озирис и да го погребат с почести. Нефтис, била жена на Сет, но след като разбрала за злодейството му, избягала и се скрила на малък остров всред блатата. Там тя живеела със сина си - бог Анубис.
В същата нощ Сет излязъл на лов и докато търсел подходящо място за засада, се спънал в прикрития сандък с тялото на Озирис. Веднага извадил меча си и с един замах прерязал ремъците, с които бил завързан сандъка и отворил капака. Дълго време не вярвал на очите си, като видял трупа на своя брат. След като успял да се овладее, възкликнал злобно:
- "О, любими мой братко! Както виждам, все още не си погребан, Е, добре - аз ще се погрижа за това."
След тези думи той извадил своя меч и целия изпълнен със злоба, насякъл тялото на Озирис на четиринадесет части и ги разхвърлил по цялата земя на Та-Камет.
На другия ден, когато изгряло слънцето, Изида се върнала заедно с Нефтис и Анубис. Когато стигнали мястото веднага познали следите на Сет и се хвърлили на мига към сандъка, но с ужас видели, че е празен. От кървавите следи по тревата, Изида веднага разбрала какво се е случило. Съвсем отчаяна, тя промълвила тихо:
- "Скоро ще родя син и той ще отмъсти за смъртта на баща си!"
Като чул тези думи Анубис възкликнал:
- "Дано този ден настъпи по-скоро!"
След това взели решение да намерят и съберат разпилените части на тялото. Анубис познавал целебните треви и обещал да съединят тялото с балсами, получени от тях. Те се разбрали да поставят надгробна плоча на всяко място, където намерят късче от тялото. Така, колкото повече били плочите, толкова по-трудно щяло да бъде на Сет да открие истинския гроб. Освен това, плочите щели да напомнят на хората, какъв добър бог е управлявал страната преди царуването на злия бог.
Анубис обходил пустинята, Нефтис - планините, Изида направила ладия от папирус и с нея кръстосала всички блата и реки. Когато всички останки от тялото на Озирис били събрани, Анубис ги съединил и намазал тялото с вълшебни масла и балсами, за да го съхрани. Така била създадена първата мумия и най-после Озирис бил погребан с почести, а душата му намерила покой в отвъдния свят. Скоро след това Изида родила своя син Хор. След като възмъжал, той издирил Сет и в завързалата се чутовна битка го победил. След победата, Хор възкресил баща си, но Озирис не пожелал да се върне на земята, а станал цар на отвъдния свят и върховен съдник на умрелите. Хор се възкачил на престола и продължил да управлява мъдро страната, както я управлявал преди това баща му.

Прочетете Цялата Статия...
23:11 ч. | Author: ina

Според народните легенди Св. Анна е майка на Богородица и закриля брака, семейството, майчинството, девствеността, бременните жени и вдовиците.
В християнския свят Анна е сред най-разпространените имена. В превод от староеврейски то означава “благодат”.
Легендата разказва, че повече от петдесет години Анна живеела със своя съпруг Йоаким без двамата да имат деца. Но такава била Божията воля. Дори един ден след като Йоаким отишъл в местния храм, служителите му не го пуснали да влезе под предлог, че бездетните са прокълнати.
Натъжен Йоаким отишъл в пустинята и започнал да се моли на Бог да го дари с дете. Междувременно Анна разбрала, че съпругът й не бил допуснат в храма и също се обърнала с молитва към Бога да я благослови с дете. И така молитвата й се сбъднала. От небето слязъл ангел-господен, който й казал:
- “Анна, твоята молитва е чута, ти ще заченеш и ще родиш преблагословена дъщеря, която ще наречеш Мария”.
В същото това време ангелът се явил и на праведния Йоаким. Думите му били почти същите:
- “Йоакиме, твоята жена ще зачене и ще ти роди дъщеря, чието рождение ще донесе радост на целия свят”.
Света Анна заченала в деветия ден на месец декември. Дева Мария се родила на осми септември.
Когато Мария станала на три години, родителите й я въвели тържествено в храма, посветили я на Бога, както били обещали. Няколко години след това Йоаким починал. Останала вдовица, света Анна се преместила в Ерусалим, където живеела заедно със своята дъщеря, непрестанно молейки се в Божия храм. Починала две години по-късно.
Според друга легенда Света Анна е изтъкана от огън.
На този ден жените не трябва да работят, за да не се разболяват децата им. Ако пък в къщата има бременна жена се следи кой ще е първият гост през деня. Вярва се, че бебето ще е от същия пол.
Мъжете не излизат от селището, за да не ги залюбят самодиви. Вечерта пред портите мъжете палят суха говежда тор, за да бягат злите сили от къщата. Жените мажат виметата на кравите, овцете и козите с дървена пепел, чесън и мазнина да не им се отнеме млечността. Птиците се държат затворени в курника, за да не ги примамят с магии. Девойките слагат под печката паничка сол и жито, покриват я с бяло месалче и сутринта захранват добитъка за здраве. Ако мъж първо влезе в дома - повече мъжки животни ще се раждат през годината, затуй по комшийски жените първо гостуват на съседите.
Празнуват и всички народни лечители — врачки, баячки и чекръкчии.

Прочетете Цялата Статия...
4:00 ч. | Author: ina

Никулден се отбелязва всяка година на 6 декември. Празникът е в чест на Свети Николай Мирликийски Чудотворец, който е покровител на моретата, езерата и реките, на моряците и рибарите, на семейството и рода. На този ден задължително се яде риба. Имен ден празнуват Никола, Николай, Николина, Ненка, Нина, Нико, Кольо, Николета.
История и легенди за Св. Николай

Още в детството си Св.Николай е бил пример на добродетелност и аскетизъм. През целия си живот се отказва от материалните облаги и ги раздава на бедните. След избирането му за епископ на Мира, в Югозападна Мала Азия, добродетелните му дела непрекъснато се множат. По време на пътуването му до Божи гроб силна буря застига кораба и убива един от моряците. С кротка и искрена молитва към Бога Свети, Николай успокоил морето и възкресил убития моряк.
Друго предание раказва, че Свети Николай спасил една пробита лодка от потъване като запушил дупката с шаран.
Популярни са и други добродетелни дела на светеца. Например, когато един богаташ с три дъщери се разорил и решил да продаде децата си като робини, светията тайно
му подхвърлил три кесии със злато и така спасил момичетата от ужасна участ. Той откупувал и други хора от робство.Своята най-известна добрина Николай Чудотворец извършил в родния си град Петра. Един заможен и почитан гражданин ненадейно се разорил и не можел да омъжи трите си дъщери. Св. Николай още същата нощ подхвърлил през прозореца на бедняка голяма кесия със злато. Като се събудил на сутринта, бащата не могъл да повярва на очите си - насред стаята блестели жълтици. Скоро омъжил най-голямата си дъщеря за добър момък. Подир време Св. Николай подхвърлил още една кесия в дома на разорения и така била задомена и втората щерка. “Милостиви Боже, замолил се благодарният баща, покажи ми тоя благодетел!” Скоро желанието му било изпълнено. Една тъмна нощ беднякът дочул как някой отваря прозореца и през него за трети път влетяла пълна със злато кесия. Стопанинът скочил, затичал след непознатия и когато го настигнал, познал Св. Николай. Коленичил пред него и казал: “Ако не беше те пратил Господ да ни спасиш, аз щях да стана просяк или крадец. Благодаря ти, че ме запази от грях!” По-късно разореният човек станал рибар и при всяка хваната риба, целувайки я, казвал: “На Свети Николай Чудотворец!” Оттогава на 6 декември си хапваме риба и най-вече шаран, символизиращ силата и добротата.
Поверието казва, че когато се прави нова лодка, в нея трябва да се вгради икона на Св.Николай. Вярва се, че тя пази лодката от бурите и ветровете. С иконата на светеца жените на рибарите излизали по време на морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата като заклинание да се върнат мъжете им живи и здрави. В миналото и рибарите не излизали в морето без молитва пред иконата на Св.Николай за неговото застъпничество. С името на Свети Николай е свързано възникването на с.Черноморец. Допреди няколко десетилетия селото носеше името Свети Никола, прието от основателите му заради донесена от морето икона с лика на Чудотвореца. Легенда разказва и за възникването на манастир край с.Емона. Според нея, веднъж, както се разхождал по Стара планина, светецът бил подгонен от турска потеря. Той хукнал към морето да дири спасение, а земята пред него растяла и се вдавала все по-навътре в морето. Там, където спрял, след време местните богомолци издигнали манастир с неговото име - като крепост срещу нашествениците.
Вариант на тази легенда е познат и по северното Черноморие и разказва за появата на нос Калиакра и на намиращия се на север от него нос Свети Никола. Според народния култ към Св.Никола, той се явява още и като семеен и родов покровител, като пазител на дома, имота, стоката, рода.
Съществува мит, който разказва за подялбата на света. При тази делба на свети Никола се паднали моретата, реките, езерата и затова е провъзгласен за господар на целия подводен свят, както и на морските ветрове. Свети Никола е този, който разлюлява и спира морските ветрове, ходи по моретата, спасява кораби в беда. Светецът е покровител на моряците и рибарите.Празникът е в чест на морската стихия. В жертва се принася риба с люспи, най-вече шаран, защото той е слуга на светеца. Голата риба без люспи предвещава бедност. Люспите се почистват внимателно, така че да не падат на земята. Ако някоя люспа все пак падне, тя не трябва да се настъпва, защото който я настъпи, няма да се радва на добро здраве през годината. Костите на рибата пък се събират и изгарят, както кокалите на гергьовското агне, закопават се в земята или се пускат във вода.Свети Никола е покровител не само на тези, които са кръстени на името му, той е личен и семеен покровител. На този празник се канят роднини, кумове и съседи, и се освещава голяма трапеза, която завършва с песни и веселба.На Никулден се правят предсказания за времето и бъдещата реколта. Освен за покровител на моряците свети Никола се смята и за закрилник на семейството и рода, пазител на дома, имота и стоката. За свой патрон го почитат търговци, кираджии, воденичари, ловджии, банкери.
Св.Николай завършил тихо и блажено земния си живот през 342 г. След смъртта тялото му останало нетленно и излъчвало струи на благодатни изцеления и чудеса. През 1099 г. мощите му били пренесени в гр.Бари, Италия, където в негова памет се устройват специални църковни тържества в продължение на няколко дни. Християнският култ към Св. Никола възниква и се разпостранява в пределите на Византийската империя презІІІ - ІХ век, а от там в страните на Западна Европа. Векове наред църквата отбелязва празника на Св.Никола с тържествено богослужение.Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите. Затова на Никулден всички гемии спират да се движат, за да се умилостиви и уважи светеца-покровител.
В народната представа Свети Николай носи първия сняг - разтърсва дългата си бяла брада и от нея се изсипват първите снежинки. Според легендите от Никулден започва същинската зима. От преданието, което разказва как Св. Николай е спасил пробита лодка, като е запушил дупката с шаран произлиза обичаят на трапезата през днешния ден да присъства риба с люспи, най-вече шаран. Люспите се почистват внимателно, така, че да не падат на земята. Ако някоя люспа все пак падне, тя не трябва да се настъпва, защото който я настъпи, ще се разболее и ще умре. В съвременния календар декември е последният от годината и първият зимен месец. В славянските езици на декември му казват: снеговей, ледостав, зимник, древните българи пък са го наричали месец на кучето. А това е така може би защото единственото домашно животно, което през студените зимни дни пази къщата отвън без страх от студа и снега е кучето.
Рибникът - шаран в тесто, се счита за традиционното ястие на този празник. Той се приготвя от шаран или друга риба с люспи, защото "голата" риба навява тъжни мисли и беднотия. Той се пече в пещ, заедно с обредните хлябове - по два за всеки дом. Рибникът и хлябовете се освещават в църква или вкъщи, а късове от тях се раздават на съседите. По-голямата част от рибника и хлябовете задължително се изяжда на семейната вечеря.
Трапезата на Никулден не се вдига през целия ден и е на разположение на гостите. На този празник се канят роднини, кумове и съседи и се освещава голяма трапеза. Никулденските благословии пожелават на стопанина имането му да се множи като люспите на рибата. Костите на никулденския шаран не се изхвърлят, а се изгарят, закопават в земята или се пускат в реката - вярва се, че така ще се опази и умножи плодородието и семейното благополучие. В деня на Свети Николай на трапезата освен рибник и обредни хлябове, трябва да има и постни ястия: варена царевица, жито, постни сърми, чушки, боб. За празника се приготвя още никулденски колак, на който изобразявали кораб. За населението в Странджа никулденската трапеза съвпада с първата кадена вечер, за която се приготвят три варива и обреден хляб.
Култът към Свети Никола като покровител на моряците и рибарите прониква рано и в българските земи. В народните вярвания той плава на златен кораб, който винаги пристига там, където имат нужда от чудотворната му десница. На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии и да спасява изпадналите в беда сиромаси.
По Никулден свършвал и сезонът на есенния риболов, който се отбелязвал с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба. Тъкмо на този ден ставало разделянето на пайовите (дяловите) между рибарите от спечеленото през сезона. Като празнували и правели едновременно с това равносметка не забравяли да свият венец от бръшлян и да го пуснат в морето - за онези, които не са се върнали на брега.

Прочетете Цялата Статия...
9:06 ч. | Author: ina

На 5 декември българската православна църква чества празника Св. Сава.

В българските представи Св. Сава е жена - светица, сестра на Варвара и Никола, покровителка на чумата.
"Сава" от старогръцки е „събота" (предвиждащ).
Познат е израза: "Варвара заварява болестите, а Сава ги разсява" .


Обреди и обичаи

В някои райони се празнува за сечено и порязано, затова се избягва да се сече и реже. Жените не пипат остри предмети (ножици, ножове, игли), за да не им причинят зло Варвара и Сава .
В някои райони празнуват Савинден и в чест на мъртвите. Жените приготвят варено жито и го раздават на гробището за помен.
Преди изгрев слънце яловите булки пресяват брашно през наопаки обърнато сито. А най-старата жена в дома нарежда: "Обърни, чедо, ситото, че да ти се обърне корема." и вярват, че след като раздаде омесения и опечен обреден хляб на кръстопът, до годината рожба ще добие.
За здраве и плодородие жените раздават и питки. Празнуват именниците и от женски, и от мъжки пол. Празнуват хора с имена Елисавета, Сава, Савина, Съби, Събка, Съботин, Съботина, Славка, Славомир, Славчо, Сафка, Слави, Светослав, Светослава.
В същото време обредите "закрилят" стопаните от вредоносното действие на злите сили.
Някъде честват празника като на светец - мъж, покровител на вълците (вълчи пастир).
Там се вярва, че Свети Сава е роден в Кападокия през четвърти век. Основател е на много манастири в Палестина и на знаменитата лавра, която носи неговото име. На 18-годишна възраст отива в манастир, но иска пълно усамотение и затова прекарва дълги години в палестинската пустиня. Получава голямо наследство и построява няколко манастира и болници.
Митологията представя Св. Сава като брат на Св. Варвара (почитана ден преди него) и на Св. Никола (почитан ден след него). Свети Сава в народните вярвания е по-добрия, той винаги върви след Варвара и я моли да не пуска от ръкава си ледени зърна по нивите. Двата подготвят празника на Св. Никола, затова се казва: "Варвара вари, Сава пече (меси), Никола гости гощава".

Прочетете Цялата Статия...
11:02 ч. | Author: ina

Госпожица Милър, провинциална учителка, лежала на смъртно легло в една селска болница. Лекарят заедно с две сестри френетично се борели да разпалят искрицата живот, която била останала в нея. На вратата на стаята пишело „Влизането на посетители забранено!”, но въпреки забраната някой плахо почукал. Едната от сестрите оставила задълженията си, за да види кой чука. При отварянето видяла пред себе си едно малко шест годишно момченце от възпитаниците в детската градина на мис Милър, което стискало в ръката си небрежен букет полски цветя, набрани в ранната пролетна сутрин.
Сестрата внимателно обяснила на детето, че не се разрешават посещения. Последвал обаче отговор:
- Аз не искам да говоря с нея. Просто искам да и покажа колко я обичам.
Вратата почти била затворена под носа му, когато лекарят, който чул последните думи, казал:
- Сестра, Пуснете момчето да влезе. Ние направихме, каквото можахме; науката е безсилна, но аз вярвам в силата на любовта.
Сестрата бързо отворила вратата и повикала подсмърчащото дете. Въвела го в стаята, сложила го да седне на един стол и придърпала стола близо до леглото на болната учителка. Ръката на момченцето с букета диви цветя била нежно поставена върху отпуснатата ръка на мис Милър. Ръката на учителката леко трепнала и тогава момчето казало:
- Мис Милър, аз не искам да ви говоря,. само искам да ви обичам.
Това били единствените думи, които докторът и сестрите чули за близо шейсетте минути, през които детето все още стояло до леглото на учителката си. Когато отворили вратата, те заварили тази учителка и нейният шестгодишен ученик да си разменят думи на обич. Това докосване с любов донесло със себе си живот.

Прочетете Цялата Статия...
8:40 ч. | Author: ina

Днешния свят прилича на паяка от една стара холандска легенда.
Високо под покривните греди на хамбара живеел един уважаван, почтен паяк.
- Чудя се как ли са нещата там, долу – си казал веднъж този паяк.
Склонен към приключения, той спуснал от края на паяжината си една нишка до гредата, която била няколко метра по-надолу. Новото място му харесало и той изплел там нова паяжина и създал дом. Живял дълги дни там, ловял мухи и станал охранен и преуспял в живота паяк.
Един ден паякът забелязал някаква тънка нишка, проточила се високо в тъмното нагоре.
- За какво ли пък е това? Доколкото виждам, няма някакво особено предназначение и мога да мина без него.
И така, паякът скъсал нишката и неговият свят моментално се сгромолясал.
Много хора днес, подобно на паяка, са прекъснали връзките си с източника на своето съществуване.

Прочетете Цялата Статия...
22:46 ч. | Author: ina

На 4 декември православната църква чества празника Св. Варвара.
Латинското значение е груба, жестока, докато гръцкото значение е негъркиня, чужденка.
Света Варвара обикновено е представяна стояща на кула с три прозореца, държаща в ръката си мълнии и гръмотевици. Понякога тя е изобразявана, държаща бокал и свещената нафора в близост до нея с артилерийски оръдия.


Легенда за Св. Варвара

По времето на царуването на Максимиан в Илиопол, на север от Палестина/в началото на ІV век, по времето на най-страшните гонения срещу християните/, живял един богат човек от знатен род на име Диоскор, който бил езичник. Жена му починала много рано и той положил големи усилия за езическото възпитание на единствената си дъщеря – Варвара. Държал момичето далече от всякакво общество. Когато то порасло, бащата решил да я омъжи, но Варвара го помолила да почака. Тогава Диоскор се упрекнал, че е възпитал дъщеря си в самота и отдалеченост от хората и решил да я остави да общува свободно с връсничките си. За да даде възможност на дъщеря си да преосмисли решението си по отношение на брака Диоскор намислил да замине на дълъг път, като предположил, че след като се завърне, ще му бъде по-лесно да я убеди да приеме неговата повеля. Преди да замине Диоскор заповядал да построят разкошна баня до намиращата се в градината къпалня, а в банята да направят два прозореца, обърнати на юг.
След като тръгнал на път, Варвара, ползвайки се от свободата да излиза от дома си и безпрепятствено да разговаря с когото си поиска, се сдружила с няколко девици християнки и чула от тях името на Исуса Христа, за неговото доброволно страдание и за неговото възкресение. Тогава момичето твърдо решило да стане християнка и приело светото Кръщение. В същото време според заповедта на Диоскор, продължавал строежа на банята. Варвара успяла да склони работниците да направят и трети прозорец на банята (в чест на Светата Троица). Веднъж разхождайки се в къпалнята, която била покрита с дялани мраморни плочи Варвара се обърнала на изток и начертала с пръста си върху мрамора изображението на Светия кръст, което така ясно се отпечатало върху камъка, все едно че го е издълбала с желязо. Освен това в същата баня, върху един от камъните се отпечатала и следата на девическото й стъпало. От това място започнала да извира вода и по-късно тук се извършили много изцеления над тези, които идвали с вяра. И банята с трите прозореца, символически изобразяващи Светата Троица, и мраморният камък до извора с изображението на светия Кръст, и отпечатъка от стъпалото на света Варвара – всичко това било напълно запазено до времето на Симеон Метафраст, който след свети Йоан Дамаскин е описал страданията на тази света мъченица.
Когато Диоскор узнал за вярата на дъщеря си, страшно се разгневил. Затворил я в тъмна стая. Бил я жестоко, но девойката била непреклонна. Тогава ожесточеният баща я отвел при управителя на страната – Максимиан. Управителят дълго увещавал Варвара:
-”Не погубвай младостта си! Пожали себе си! Не ме принуждавай да те подложа на мъчения!”
-"Славя моя Бог и съм готова да стана жертва за неговото име" – отговорила твърдо девойката.
Максимиан се убедил, че съветите са безполезни и наредил да бият момичето с волски жили. Изтощена от изтезанията, Варвара молела горещо Бога да не допусне тя да бъде разколебана във вярата си. През нощта тъмницата била озарена от чудна светлина. Пред нея се явил самият Иисус. Той я гледал с неизразимо благоволение и й казал:
-”Дерзай и не се бой! Аз наблюдавам твоя подвиг. Ще облекча страданията ти. Потърпи докрай и ще получиш вечни блага в Моето царство!”
Чудното видение свършило, но изпълнило сърцето на девойката с неизказана радост. На другия ден по тялото и нямало и следа от нанесените рани. Това разгневило Максимиан и той я подложил на нови мъчения.
Възхитена от подвига на Варвара една девойка – християнка на име Юлиания започнала да моли горещо Бога да я дарува със сили, за да се жертва в името на християнската вяра. Юлиания започнала гръмко да слави истинния Бог и да укорява управителя за неговата жестокост. Веднага я хванали и я подложили на мъчения заедно с Варвара. Укрепени от вярата си девойките понасяли с търпение всичко и не преставали да се молят:
-“Боже, който изпитваш сърцата на човеците! Ти знаеш, че тебе едничкия обичаме и твоите заповеди изпълняваме, че на тебе се предадохме и на твоята силна десница се надяваме! Не ни оставяй, Господи, но погледни милостиво на нас! Укрепи ни да извършим докрай нашия подвиг понеже духът е бодър, но плътта е немощна!”
Бог изпълнил техните молитви. Максимиан, като видял, че най-тежките мъчения не заставят Варвара и Юлиания да се отрекат от Христа, осъдил и двете на смърт. Сам Диоскор със собствената си ръка изпълнил смъртната присъда над дъщеря си, но още същия ден Диоскор и Максимиан били постигнати от Божият гняв. Те били поразени от мълния, която изгорила телата им и ги превърнала в пепел. Телата на Варвара и Юлиания били взети и погребани от един благочестив човек на име Галентиан. Над гроба им той построил храм. В този храм вярващите намирали изцеление от своите болести и недъзи.
От това, че поразила своите палачи с мълнии, тя се счита за покровител на огъня, гръмотевиците и пожарите, а по-късно патрон на артилеристите.
Според народното вярване на св. Варвара е дадена от Бога особена благодат – да спасява от неочаквана смърт, от мор и от други внезапни бедствия. Това вярване се основава на нейното житие, в което се казва, че тя се молила на Бога да избавя от внезапна болест и неочаквана смърт всеки човек, който молитвено споменава нея и нейните страдания.
Широко разпространено е и друго поверие - Св. Варвара е покровителка на детските болести. Представата за нея е като грозна, куца и рошава стара баба, която се подпира на патерица. Празнува се за здравето на децата и добитъка. В някои краища на страната Св. Варвара е приета и за покровителка на домашните птици. В отделни региони, от рано сутринта по къщите обикалят дружини от девойки, облечени с нови дрехи. Те благославят стопаните и пеят обредни песни за здраве и плодородие.
Момите се наричат варварки, а самият празник - женска Коледа, защото в него участват само момичета. Три, пет или седем деца отиват на бунището, носейки на гърба си дърва и боб. Там го варят и го оставят "за баба Шарка".
За здраве и за омилостивяване на болестите жените месят пресни погачи, приготвят и обредно вариво и го раздават с мед по махалата. Момичетата се надпреварват коя първа ще раздаде погачите си - прието е, че която спечели, ще се омъжи първа през годината. Съществува поверие че на този ден както ви "тръгне" така ще бъде и през цялата година.

Как празнуват различните страни на този ден

От 4 (17) декември 1995г. в деня на празника на св. Варвара с указ на президента на Русия този ден е обявен за празник на Руските ракетни войски със стратегическо назначение (РВСН). Още същата година патриарха на Москва и на цяла Русия негово светейшество Алексий, пребивавайки в щаба на РВСН в предградието на Москва – Власиха предава официално икона на св. Варвара. Изображение на св. Варвара вече има в всеки команден пункт на всички ракетни дивизии на Русия. От тогава до сега патриарха лично извършва молебен на 17 декември (по стар стил) в чест на св. Варвара в храма на името на св. Иля Муромец и св. Варвара в щаба на руските РВСН във Власиха.
Гръцките военни честват празника от 1829г., когато св. Варвара е обявена за защитник на гръцките артилеристи . На 4 декември същата година това събитие е отбелязано с обявяване на първият артилерийски дивизион в гръцката армия на името на св. Варвара. От тогава до сега на тази дата всички посетители и гости на гръцките артилерийски части се черпят с коняк и ябълкови резени.
Във Френската армия организирано този ден се почита от 1671г. по време на царуването на Луи XIV със създаването на “Полка на кралските стрелци”, чийто първи командир е самият крал. Този полк първоначално създаден като пехотен, впоследствие е натоварен със задачата в случай на необходимост от защита да си служи с първите кралски артилерийски оръдия. Ето защо той се счита за първото щатно артилерийско формирование във френската армия.
В армията на САЩ този ден обикновено е съпроводен с официална военна вечеря с тържествено връчване на ордени, учредени на името на св. Варвара. Тези ордени се връчват от общността на честта на полевата артилерия на САЩ. Членове на тази организация могат да бъдат военнослужещи и граждански лица, служещи в полевата артилерия на сухопътните войски и полевата артилерия на морската пехота на САЩ. Самите отличия се връчват от Американската асоциация на полевата артилерия. Съществуват две степени на този орден. Най-представителният е Древният орден “св. Варвара”.
С него се награждават малцина, прослужили продължителен период в полевата артилерия. Този орден олицетворява духът, достойнството и жертвоготовността, символизираща самата Варвара. Право да награждава и връчва ордена има лично командващият полевата артилерия на САЩ (като правило двузвезден генерал – генерал-майор). Той може да номинира, да отказва номинация, както и да отнема ордена на вече наградени.

Прочетете Цялата Статия...
10:51 ч. | Author: ina

На 30 ноември българската православна църква почита паметта на Св. Андрей Първозвани, един от Дванадесетте апостоли.
Според едната легенда Св.Андрей пръв, преди брат си Петър, поел след Исус Христос, за което бил наречен "Първозвани". От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. След време, когато двамата братя ловели риба край Капернаум на брега на Галилейското езеро, Христос го повикал да го последват. Андрей и Петър заедно със Заведеевите синове Яков и Йоан били най-близките Христови ученици. Според църковното предание след Възнесението на Сина Божи, Андрей и Петър проповядвали и кръщавали сред скитите - народите, населяващи земите северно и източно от Черно море.
Според друга легенда Св.Андрей бил апостол във Византион - бъдещия Константинопол - и посветил там първия християнски епископ. Разнасял словото Божие в Гърция и Тракия, обърнал в Христовата вяра мнозина. Завършил живота си в Патра, разпнат на кръст по заповед на местния управител, гонител на християните. Св.апостол Андрей се почита и като апостол на православните славяни, защото пръв проповядвал християнството по техните земи.
В народния календар този празник се приема за началото на зимния празничен цикъл. Вярва се, че „на Едрей всичко наедрява". Тези вярвания обуславят обредните действия, които целят да осигурят плодородие през идната година. Рано сутринта на празника стопанките сваряват в ново гърне вариво от всякакви зърна - боб, леща, царевица, за да наедряват посевите, както наедрява денят и сварените зърна. От това вариво хапват всички в къщата, като хвърлят една шепа от него нагоре в комина с пожелание да израснат високо посевите.
Дават от варивото и на домашните животни, за да се плодят. Стопанките приготвят прясна пита от всички видове брашно. Вярва се, че ако се захване някаква работа на Андреевден, тя ще е спорна. На север от Балкана почитат този ден като празник на мечките и го наричат Мечкинден. Според стара легенда св. Андрей живеел като отшелник в гората и сам обработвал малка нивичка. Една мечка изяла вола му и тогава светецът я хванал и я впрегнал в ралото вместо добичето и така си изорал имота. После яхнал дивия звяр и слязъл с него до близкия манастир. Оттогава започнали да почитат св. Андрей като „мечи покровител”.
На този ден преди изгрев слънце най-възрастната жена в дома взима шепа варени царевични зърна и ги хвърля нагоре в комина, като ги нарича на мечката: „На ти, мечко, варен кукуруз, че да не ядеш през лятото суровия, да не ядеш човеците и стоката”! В българската народна митология, както в митологиите на много европейски и азиатски народи мечката се приема за символ на женското начало и на плодовитостта.
Хората са приемали появата на мечка с мечкар в селото си като добра поличба за здрава и богата година. Обичайна практика била развеждането на мечка от мечкари по селските мегдани и градските площади - животното „играе” за здраве и „гази” болните, за да оздравеят. С козина от мечка баячките опушвали бездетни жени и деца при уплах и уроки. На Андреевден традицията забранява на младите булки да работят, за да „наедряват” по-бързо, т.е. да забременяват и да родят здрави деца.
Андреевден празнуват хората с имена Андрей, Андриян, Андрея, Андро, Храбър, Храбрин, Силен, Силка, Дешо, Дешка, Първан, Пръвка и други.

Прочетете Цялата Статия...
7:43 ч. | Author: ina

Ламята в българските митове, приказки и песни е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с кучешка глава и остри зъби и нокти. Устата й е толкова широка, че може да глътне човек или добиче. Тялото й е покрито с жълти люспи. Най-често е описвана с три или девет еднакви глави. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.
В българските приказки най-големият враг на ламята са юнаците, които излизат на борба с нея и я побеждават, като отрязват главите й. Такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
В българския песенен фолклор мотивът за борбата между триглавата ламя и Св. Георги се ползва с особена популярност. След като светецът посича чудовището от него потичат три реки - от мляко, вино и пшеница, сюжет с широко отражение в църковната иконопис.
Врагове на ламите също са змейовете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

Прочетете Цялата Статия...
10:03 ч. | Author: ina

Орисници /наречници, рожделници, съдници/ в българските митове и приказки са три женски същества /сестри феи/, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Външния вид на орисницата не е точно визиран в народните представи. Най-често те са представяни като чернооки, тънки и високи, като първата е на около 18, втората на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.
Техните предсказания били с толкова силно влияние, че никой не можел да ги отмени.
Вярвало се, че наречниците са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга възходяща родственица на новороденото дете. Подслушаното не можело да бъде казано другиму под страх от онемяване.
В миналото хората наистина вярвали в съществуването им. Тъй като те прекрачвали прага на дома едва на третия ден след раждането, роднините на родилката задължително премитали двора, изпирали всички пердета и завивки, а на масата нареждали вкусни гозби и напитки. Оставяли в люлката всевъзможни дарове, лакомства, скъпоценности, с които молели орисниците да се смилят и благословят децата им, а не да ги наричат с лошо.
Смятало се, че това прави добро впечатление на орисниците и те били по-благосклонни.
В случай, че няколко дни след това мъничето се разболеело, това се приписвало на злата прокоба, донесена от орисниците.
Ако след третия ден бебето зачервявало бузки и започвало да наддава по-бързо, майка му била убедена, че е "орисано" с прекрасна съдба.
С тях се свързва и традицията под възглавницата на детето да се оставя златна монета — един вид „подкуп“.


Началният Абзац Тук Остатъка от статията тук

Прочетете Цялата Статия...
8:33 ч. | Author: ina

В българските митове самодивите /самовилите/ са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага /„самодивска“/, дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи /с дълги бели рокли, бяла риза или бял сукман/, зелен пояс и забунче, препасани с коланче /зунка/, което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици. Техните одежди включват и було или бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Ако им се отнемат те стават подчинени на човека. Самодивата се превръща в обикновена жена и се покорява на човека, който е отнел нейната сила. Тя минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатато т.е. свободата и изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си и го измъчват с прищявките си до смърт.
Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците. Смятало се, че ако видиш самодива не трябва да я гледаш във очите. Хората са казвали, че от песента на самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.
В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества, но могат да ги виждат съботниците, които са родени в събота, когато е Задушница или преди Великден; родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни; повтараците /отбити и отново засукали бебета/; мешаните деца /деца на самодива и простосмъртен мъж/; както и кучета с „четири очи“ /с две контрастни петна над веждите/.
Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често в Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Явяват се на земята от пролетта до есента /от Благовещение до Секновене/. През зимата живеят в митичното село Змейково. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си, за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората и ако някой пристъпи в тях, той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.
Когато се мръкне самодивите отиват край води - езера, вирове, извори - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой.

След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.
Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората - заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни - например вълци. Почитат християнските празници - особено Великден - и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.
Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.
Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина - стават техни покровителки и раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.
Според някои вярвания самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.
Според други вярвания самодиви стават жени, умрели девствени.
Известни самодиви са:
Стана – посестрима на свирците и кавалджиите;
Дена – посестрима на юнаците ратоборци;
Радка – посестрима на овчари и пастири;
Магда – посестрима на билярки;
Смита – посестрима на дървари, на горите ;

Прочетете Цялата Статия...
22:46 ч. | Author: ina

Според легендата в далечното минало испанския завоевател и конкистадор Ернан Кортес, върховния бог на ацтеките /Кетцалкоатъл/, бил победен от велик войн-човек и езическият бог Кетцалкоатъл бил толкова опозорен от загубата, че сам струпал огромна клада, облякъл най-хубавите си доспехи и сам се запалил на кладата и изчезнал.
Ацтеките останали с вярата, че някой ден бог Кетцалкоатъл ще се завърне под формата на бял човек с огнена, изключително мощна пръчка, с която щял да завладее цялата им империя.

Прочетете Цялата Статия...
23:11 ч. | Author: ina

Света Великомъченица Екатерина е родена в края на ІІІ-то столетие в гр. Александрия.
Потомка е на знатен род. Тя е била дъщеря на местния цар Констас и на майка християнка. Расте изключително красива и мъдра, чиста и целомъдрена. Още на 18-годишна възраст покорява всички с необикновените си познания във философията, риториката, поезията, астрологията, математиката и медицината. Особено събитие в нейния живот променя възгледите й и я тласка към цялостно отдаване на християнската религия и вяра. Веднъж в съня й се явява Божията майка с Младенеца в ръце и поставя на ръката й годежен пръстен. Това е знак, че Екатерина ще принадлежи на новия млад християнски бог, че тя ще бъде негова небесна годеница завинаги. Затова красивата девойка отказва брака с местен езически владетел, порицава публично неговите жертвоприношения пред идолите, печели диспута с царските ритори, убеждавайки ги в правотата на Христовата вяра. Това довежда до хвърлянето й в тъмница. Бита е с волски жили, измъчвана е на четири колела със закрепени на тях остри ножове и копия. Накрая е посечена от войниците на император Максимин като от обезглавеното й тяло вместо кръв потекло мляко.
Култът към великомъченицата се разпространява още през V в. в земите на
Византийската империя. Почитта към нея придобива своята най-силна изява през VІ-VII вeк в Синай, където и досега в едноименния манастир на Св. Екатерина се съхраняват нейните свети мощи. През VІІІ-ІХ в. броят на нейните поклонници нараства изключително много и благодарение на възникналия рицарски орден, носещ нейното име.

Прочетете Цялата Статия...
8:56 ч. | Author: ina

Преди много години, когато свършвали последните дни на месец март, една стара жена, която имала стадо от стотина кози, рекла:
- Хайде козички в планината! Марта баба, язе баба, а баба на баба какво ще да стори?
И изкарала козите в планината, изградила страга, изнесла ведрата за доене, приготвила се да летува. Хубаво, ама баба Марта люто се засегнала от тази смела постъпка на старата жена. Докачена, разсърдена, тя отишла при брат си Малък Сечко и се примолила:
- Брайно Сечко, заемни ми само три дни от твоите, да уморя тази бабичка, дето ми се надсмива.
Малък Сечко обичал сестра си - една сестра сред единадесет братя, и не й отказал. Заемнал й три дни и ела да видиш какво чудо станало! Най-напред грейнало топло слънце, а след час-два като вейнал оня вятър, като се развилнял, та докарал студ и сняг и затрупал всичко - не е за разказване. Веяло, трупало, веяло, трупало и не спряло три дни и три нощи, та се смразили и козите, и козарката, и кучетата. Замръзнали и ведрата, а стъргата била напълно затрупана. Така замръзнали та и до ден днешен стоят и не могат да се размръзнат. При топло време откъм гърба на вкаменената баба потича вода, ала хората не могат да я пият. А и козите така са дигнали предните си крака, като да се покачат на високите дървета и да бръстят, ала не помръдват - все ги е страх от лютата Марта. Оттогава, от тия тежки, студени мартенски дни е останало името на връх Баба.
Страга - лятна кошара за стадата, направена от плет или ограден с дървени храсти и трънаци.

Прочетете Цялата Статия...
7:28 ч. | Author: ina

Преди много много години Витоша и Люлин планина били безименни. Хората от околните села казвали "Големото било" за Витоша и "Дългото било" за Люлин. В едно от околните витошки села имало много красиво момиче - Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете - главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на "Големото било", за да нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на "Дългото било" пасъл стадото си друг овчар - Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
- Витооо!
- Щооо! - отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като - Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и станала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците - Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита - такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село - най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали - от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на "Големото било". Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по "Дългото било":
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх "Големото било", паднала. Гръм ударил Люлин овчар на "Дългото било". Оттогава хората нарекли "Големото било" Витоша, а "Дългото било" - Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

Прочетете Цялата Статия...
9:11 ч. | Author: ina

АУДУМЛА - гигантската крава е едно от първите живи същества. Появява се заедно с великана Имир от ледения хаос. Тя е откърмила първя великан Имир. Когато водата на Гинунгагап змръзнала отново, кравата Аудумла близала леда, докато се появил Бури, баща на Бор, който пък бил баща на Один, Вили и Ве - първите богове от расата Аезир (ази).


МУНИН и ХУГИН - двата вълшебни гаравана, които служели на Один. Всеки ден те летяли по широкия свят и разказвали на Один какво са видяли и чули.

СЛЕЙПНИР - осмоног вълшебен кон, който Локи подарил на Один. Той можел да препуска по земята, по морските вълни и да лети във въздуха. С него Один пътешествал между световете.

ХЕЙДРУН - коза, която живеела в Асгард и се хранела с листата и клонките на Игдрасил. Всички богове пиели от нейното мляко.

Прочетете Цялата Статия...
10:09 ч. | Author: ina

ГАРМ /на нордически: „парцал, дрипа“/ - кучето /вълкът/ на Хел, пазач на подземния свят, което имало четири очи. Във времената на Рагнарок /Залезът на боговете/ убил Тир и е убит от него.

ЙОРМУНГАНД - едно от децата на Локи и великанката Ангрбода. Чудовищна морска змия /змей/, обвиваща с тялото си цялата земя. Наричана е още Мидгардска змия /змей/.

ФЕНРИР - другото дете на Локи и великанката Ангрбода. Представлява чудовищен вълк, което азите успяли с хитрост да го оковат. Във времената на Рагнарок /Залезът на боговете/ той разкъсал веригите и се освободил, след което погълнал слънцето и убил Один. След това и той загинал.

ХЕЛ - дъщерята на Локи и великанката Ангрбода. Представлява чудовище, олицетворяващо смъртта. Господарка на подземния свят, изобразявана като жена, която от кръста надолу е скелет.

Прочетете Цялата Статия...