0:27 ч. | Author: ina

Родината на целувката е Древна Елада. Легендата за това сладострастно откритие е свързана с гръцката митология.
Според тази легенда Целувкадис се родил в онази част на Гърция, която днес е известна под името Беотия. Един ден той нарамил торбичката си, взел овчарската си гега и се отправил на север. След дълго пътуване пристигнал в Тесалия. Там го наел богатия скотовъд Триядис, който имал много голямо стадо. Всеки ден Целувкадис изкарвал овцете в планината Пелион, пускал ги да пасат и им свирел със своя кавал. Триядис имал много красива дъщеря-Евридия. Понякога тя се скитала по планинските върхове и срещала Целувкадис. Разговаряли, докато слънце залезе и сянката на стария Пелион легне чак до Егейско море и едва тогава връщали овцете у дома. Един ден Евридия намерила край планинска рекичка цветно камъче и започнала да го разглежда. Било колкото грахово зърно и имало грапави страни. Когато го въртяла насам натам, с учудване забелязала, че камъчето отразява всички цветове. "Дъгата,дъгата!"-извикала радостно тя и решила да го отнесе на Целувкадис. Но чула тропот на копита. Обърнала се и видяла онова същество за което се молела на боговете да не среща - великият Пан, бог с грубо, космато лице и рунтави кози крака. Евридия се разтреперила от страх.
-Дай камъка.Искам го за една от горските ми нимфи! - заповядал й Пан.
-Не,ще го дам на Целувкадис! -казала Евридия.
А кой е Целувкадис? - попитал богът и приближил.
Евридия побегнала. След минута била в прегръдките на любимия си. Целувкадис заговорил на бога с кротък глас, умолявал го да си отиде и му обещал двойна жертва на следващия празник. Пан сърдит се отдалечил. Евридия разказала на Целувкадис за камъка, който скрила в устата си. Прошепнала му да го вземе,но ръцете му били заети с прегръдката. Тогава момъкът се навел към нея, за да вземе камъчето по друг начин - с устни.
Лицето му се приближило до това на момичето. Щом устните им се допрели, забравил каква била целта. Двамата се договорили да запазят своето "откритие" в тайна, но скоро Евридия споделила с приятелката си и в чест на любимия нарекла откритието Целувка. Скоро тайната се разпространила и стигнала чак до боговете. Целувкадис и Евридия се оженили и през целия си живот той не целунал друга.
Техните имената малко известни, но откритието им е познато навред. Благодарение на него всички услаждаме живота си, намаляваме скръбта, разпалваме страстта, забравяме омразата. И така ще бъде, докато свят светува!!!

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
7:11 ч. | Author: ina

Едната легенда гласи, че някога сватове от село Колибите взели мома от съседното село Стоб и тъй като по онова време невестите ходели забулени и никой не можел да види лицето им - хубаво ли е, грозно ли е, до деня на сватбата, момата била забулена. Младоженецът пръв отбулвал булката и виждал лицето й. Като вървели из пътя сватовете и невестата, запели сватбарска песен:
Я подувни, ветре ладовина,
я подигни превез на невеста,
да видиме защо дни губиме,
дни губиме и конье мориме.
Лейнала се песента из ширинето, духнал планински вятър, повдигнал червеното було на невястата и открил лицето й. Тя била толкова красива, че кумът не се сдържал и поискал да я целуне. Ужасени от греха, който кумът щял да извърши, сватовете се вкаменили и завинаги останали така – красиви и величествени, със своите каменни шапки.
Носи се и друга легенда. Тя е за невъзможната любов между българска девойка и турско момче. Двамата сънували, че обичта им е обречена заради различията в религиите им. Отчаяно, момичето се хвърлило от скалата, а на мястото се образувала пирамида, която хората нарекли „Невястата”.
Третата легенда разказва, че преди много години, на мястото на пирамидите се простирала голяма равнина. Когато имало сватба или друго събитие хората от селото се стичали на мегдана и се веселели. В селото имало двама влюбени млади. Майката на момичето не била съгласна дъщеря й да се омъжи за своя любим, но въпреки всичко момичето и момчето решили да вдигнат сватба. В момента, в който майката разбрала, отишла в равнината, забила надълбоко един голям кръст и проклела дъщеря си, когато целуне свекъра си всички гости на сватбата да се превърнат в камъни. Денят на сватбата дошъл. Всички били много щастливи, само майката си останала вкъщи и се молела горещо клетвата й да застигне дъщеря й. Когато хорото се извило чак до равнината и дошъл моментът булката да целуне свекъра си, в този момент всички сватбари се превърнали в камъни.Разказва се също и за каменна кула – наблюдателница, издигала се някога на мястото, което днес наричат Стобски пирамиди. От изток се виждала Рила, а от запад се простирал широк изглед чак до Македония. Кулата била от голямо значение за местното население по това време и въпреки красивите пирамиди, местността била по-известна като „Кулата”. През 1904 г. силен земетръс пропукал кулата и тя се сринала.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
4:48 ч. | Author: ina

Името на тази местност е свързана с времето, когато турците са завладявали земите ни. Турските поробители били зли и жестоки, защото срещали страшна съпротива от българите навсякъде. Те нямали милост към никого: посичали възрастни мъже и жени, обезчестявали красиви моми и невести, пленявали силните български мъже. Наставали ужасни времена. Мнозина се отправяли към горите и оттам давали отпор на завоевателите. С техните имена и подвизи са свързани много места, извори, пътеки, пещери и скали. И Невестин камък дотогава е имал друго име.
Когато турците покорили родопското население, а по-късно почнали да го помохамеданчват, българите от родопския край тръгнали да бягат и да се крият из планинските усои и гори.
Една невеста била непразна и не искала детето й да се роди в чужда вяра, та рекла да се скрие и да го роди българче. Тръгнала тя из планината. Вървяла, вървяла, без да спре някъде - без път и посока. Накрая се изкачила на една височина до един камък и седнала да отпочине, защото глад и жажда стопили силите й. И както легнала да отдъхне, така и починала. Дълго време никой не минавал край това място. По едно време пътят довел няколко девойки, които бягали от турците. И те седнали при камъка да отпочинат, и видели мъртвата невеста - била много красива, като заспала. Девойките заплакали от жал към тая погинала хубост. Сълзите им били кървави от мъка. И там, където паднали, поникнало цветето момина сълза.
Оттогава името на тази камениста височина е Невестин камък. От нея се открива широка и красива гледка и през цялата година цъфти момина сълза.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
6:30 ч. | Author: ina

Едно женско име в героичната история на Асеновградския край буди удивление и патриотична гордост. Това име е името на Гуга войвода. Не е установено точно къде е родното й място: Според едни източници, тя е родом от с. Избегли, а според други източници - е родом от с. Карареизово (днешното Болярци), Пловдивско.

Легенда за Гуга войвода

Гуга е била обикновена млада българка. Тя била женена от три месеца, когато мъжът й Браню трябвало да побегне в планината, за да се спаси от преследванията на турците. След девет месеца тя родила детенце. Местните турци непрекъснато я разпитвали къде е Браню. Накрая тя не могла да издържи на турските мъчения, оставила рожбата си в селската църква, и отишла в гората да дири мъжа си. Гуга била юначна и смела жена. Умеела да стреля по-добре от мъжете, да върти едновременно два ятагана не само с дясната, но и с лявата си ръка. Заради храбростта и сръчността й, хайдутите я избрали за войвода на своята чета, в която участвал и мъжът й. Много смели били хайдутските действия на малката дружина на Гуга войвода. Тя наказвала строго и безмилостно, но справедливо турските изедници. Според преданието тя пленила ходжата на село Катърли (днешното Боянци) и го наказала, като го завела на върха на стръмната местност "Анатемата", завързала го на една празна кола и го пуснала в пропастта. Друг неин подвиг е пак в същото село. Тя успяла да влезе, преоблечена като калугер, в спахийната кула в селото и забила ножа си в дирека на кулата.
Дружината на Гуга войвода се състояла от шестима храбри опитни юнаци.
Легендата разказва, че нейните действия се простирали чак до Бяло море.
Докато хайдутите били единни всичко вървяло добре и дружината имала успехи. Ала веднъж в битка с врага бил убит Браню. Между момчетата възникнал спор кой да се ожени за Гуга. Скарали се хайдутите, започнали да се бият и сами се унищожили. Гуга изкопала общ гроб и ги заровила всички заедно. Останала сама - без мъж, без дружина, без дете, тя престанала да хайдутства и броди из планината. Така свършва и легендата за Гуга войвода.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
8:43 ч. | Author: ina

Амадок стоял на седлото на коня си, стискал юздите и гледал устремено надолу към долината, където се точела траурната процесия. Слънцето залязвало отвъд склоновете на Хемус, а в небето се реели орли, гарвани и лешояди, които вероятно предусещали богато угощение. Краят на процесията не се виждал, а в далечината се белеели дворците на големия град. Най-отпред вървели жреците и благородниците, а най-отбраните от тях държали носилката с тялото на мъртвия владетел. До нея тържествено облечен младеж водел за поводите прекрасен, снежно бял кон, любимото животно на царя, което щяло да го преведе в отвъдното царство. Амадок се вгледал в чертите на младежа и сърцето му трепнало. Те били едновременно строги и почти жестоки, като тези на мъртвия му баща, когото изпращал и същевременно красиви и нежни, като на майка му, която навярно била скрита в носилката, малко по назад. В това лице Амадок познал племенника си, а мъртвият владетел, на който отдавали последна почит, бил брат му, великият Севт ІІІ, царят на славното тракийско племе Одриси.
Били изминали двадесет години откакто Амадок не бил стъпвал по тези земи и едва ли щял да се върне, ако по цялата древна земя не се била разнесла мълвата за смъртта на тракийския владетел. През тези години Амадок се скитал като изгнаник, воювал за чужди царе, видял незнайни земи. Бил се редом с македонския завоевател Александър Велики, прекосил Персия, стигнал до Индия, а после се сражавал срещу Aлександровия пълководец Касандър. За тези години Амадок забравил що е дом. Тялото му се калило, а душата му закоравяла на бойното поле. Живял като наемник и разполагал с живота си, сякаш е под наем. Никой от бойните другари на Амадок не знаел какво мисли и какво чувства, дали знае що е страх, обич, страдание. Всички го познавали като безразсъдно смел, безмилостен войн, но никога не проявяващ излишна жестокост. Само една странна тъга, изписана на лицето му, подсказвала, че Амадок притежава нещо човешко, нещо, което го свързва със света на смъртните.
Процесията стигнала до входа гробницата. Главният жрец поел юздите на коня, потупал го нежно и после нанесъл светкавичен удар с нож. Преданото животното не трепнало. То било усетило съдбата си, да следва своя владетел дори и отвъд смъртта. Кръвта му плисна на земята, жреците запалили благоуханни треви, оплаквачките запяли, а знатни велможи потънали в гробницата, като носели огромни делви с вино и храна, сандъци с богатства и коприна. Великият владетел трябвало да има всичко необходимо за своето последно пътуване и да се появи в отвъдния свят с достолепие, присъщо на цар. Там той щял да седне редом с предците си, да се храни на трапезата на боговете, да изрежда подвизите и славните си дела, докато прелестни девойки мият нозете и сресват косите му. Погребалните украшения нямали край. Имаше изящно изработен златен венец, потири, маски, кани, изкусна статуя на Севт ІІІ и безброй още богатства, дело на всички прочути майстори в познатия тогава свят. Накрая жреците понесли златотъканата постеля за саркофага на царя, а главният жрец започнал да нарежда погребалните заклинания, които да достигнат до боговете. Тогава Амадок разпознал стрия жрец. Коварният слуга на боговете, който го лишил от щастие.
Жрецът бил учител и наставник на царските синове Севт и Амадок. Всички обичали двете момчета, прощавали им лудориите и ги насърчавали в обучението им. Двамата братя постоянно се съревновавали, но дружбата между тях била истинска. Никога единият не оставял другия в беда, никога не се предавал и винаги се защитавали взаимно. Писано било по-големият, Севт, да наследи баща си, но всички знаели, че Амадок ще му бъде най-верният сподвижник. Макар и по-малък Амадок бил по-будният, но и по-дръзкият. Точно тази дързост не харесвал жреца. Амадок не зачитал решенията му, оспорвал волята на боговете и доказвал правотата си, както със силата на словото, така и с бойните си умения. По всичко личало, че Амадок ще стане велик войн и ловец, а боговете закриляли и насърчавали този самоуверен младеж. Затова и с годините жрецът го намразил. Всеки малък триумф на Амадок събуждал голяма ярост у жреца и той решил да му навреди.
Братята растяли и не подозирали коварството на жреца. Впускали се в битки и винаги се връщали като победители, а в царството нямало девойка, която да не въздишала по тях. Когато навършили пълнолетие им предстояло да ги посветят в мистериите, които да ги превърнат в мъже. Една сутрин жрецът ги повел високо в планината, до голямата пещера, домът на Великата Богиня Майка. Мистериите били опасни и много младежи не се връщали от пещерата. Но Севт и Амадок нямали търпение да изпълнят ритуала и дори се забавлявали. Само жрецът мълчал и обмислял нещо. Когато стигнали до входа на пещерата ги съблякъл и ги пуснал вътре. Младежите трябвало да стигнат до голямата зала. Пипнешком в мрака се провирали през тесните галерии и накрая се озовали в залата, която била осветена от факли, а в нея танцували жриците на Великата Богиня Майка. Жрецът ги повел по тесен мост, през дълбока пропаст и ги завързал за два стълба. После намазал телата им със странна смес, изрекъл незнайни заклинания, върнал се по моста, изтеглил го и седнал на трона в средата на залата. Тогава музикантите засвирили бясно, жриците изпаднали в транс, а от пропастта изпълзели, скорпиони, змии и гущери. Това било изпитанието, за двамата братя. Те трябвало да преодолеят целувката на смъртта, а лукавият жрец бил преценил всичко. Тялото на Севт той намаза с мехлем, който отблъсква насекомите и влечугите, а тялото на Амадок с такъв, който ги привлича. По дребните гадини веднага го полазили, но за учудване на жреца не го жилили. Накрая обаче се появила огромна змия, която стремително се насочила към Амадок. Увила се около крака и тялото му и опряла раздвоения си език в лицето му. Той бил вързан и не можел да се защитава. Влечугото отворило страшната си уста и зъбите му, от които се процеждало отрова, блеснали на светлината на факлите. Тогава главната жрица, прелестна млада девойка, дъщерята на жреца, хвърлила факлата си към змията. Огънят опърлила лицето на Амадок и изплашила змията, която веднага се спуснала и се върнала в недрата, от които дошла. Жрецът скочил, хвърлил гневен поглед към дъщеря си, но нямало смисъл. Тя с облекчение гледала Амадок, чието силно тяло дори и не трепнало. Само очите му трескаво следели прекрасната девойка. Но в погледа му не се четяло благодарност, а по скоро спонтанен копнеж по момичето. Нейната красота не убегнала и от очите на Севт. От този ден нататък двамата братя не спяли, спряли да бродят заедно в горите, изгубили интерес към битките и всеки ден ходели поотделно в храма на Великата Богиня Майка. Издебвали младата жрица и говорели с нея. Със Севт тя се държеше почтително, както подобава към бъдещ владетел, но щом дойдел Амадок, сърцето й трепвало и с мъка се разделяла с него, за да върши религиозните си задължения.
Веднъж двамата братя се върнали след голяма битка и донесли много богатства и плячка. Посрещнали ги тържествено в града, а главната жрица ги наметнала с алени мантии и им сложила лаврови венци. Но когато обгърнала тялото на Амадок с плаща, устните й едва забележимо докоснали неговите. Само Севт и жреца видели това. Дошло време царските синове да си изберат невяста. Тогава станало най-страшното – и двамата пожелали първата жрица на Великата Богиня Майка. И двамата били достойни да я притежават, затова всичко трябвало да се реши в двубой. В уречения ден двамата братя стояли един срещу друг на арената. Жрецът им поднесъл по кана с вино и обявил началото на битката. Във виното на Амадок обаче, жрецът беше сложил упойваща билка. Битката била дълга и по всичко изглеждало, че Амадок ще бъде победител, но изведнъж погледът му се замъглил и движенията му се забавили. Той изтървал оръжието и паднал на земята. Всички скочили на крака, а красивата жрица с мъка гледала братоубийствената схватка. Севт вдигнал меча си, но не могъл да замахне. Хвърлил го и пощадил брат си. На следващия ден Амадок изчезнал и до този ден никой не чул за него.
Погребението било свършило и Амадок се спуснал по склона на планината към величествения Севтополис. Влязъл в града и се отправил към двореца. Там, щом произнесъл името си, веднага го пуснали в тронната зала, където имало угощение в чест на мъртвия цар. Когато влязъл, двама души скочили на крака. Старият жрец се свил до стената от страх, а царицата се спуснала към него и се спряла на няколко крачки. Някогашната прелестна и ефирна жрица била все още ослепително красива жена с огнени очи, от които се стичали сълзи. Тя гледала към Амадок и зад посивелите коси и набразденото от скитническия живот лице, с лекота открила същият смел и красив младеж, който не трепнал пред страшната змия в пещерата. Но всички се овладели, жрецът пристъпил към Амадок и бащински го поканил на трапезата, а племенникът му, бъдещият цар, почтително му се поклонил. Угощението приключило, всички се разотишли, жрецът хванал под ръка престолонаследника, дал му чаша с вино и излезли, а царицата и Амадок останали сами. Дълго не знаели какво да си кажат, а накрая той просто я прегърнал и останали така за дълго време. Но в един момент в залата се втурнал племенникът му и с пиянски крясъци го пронизал. Само за една вечер подлият жрец свършил това, за което цял живот си мечтал. Той убедил младия цар, че чичо му идва да му отнеме царството и да се ожени за майка му.
Амадок се свлякъл на земята и погледнал племенника си в очите. Спомнил си последната нощ, преди да напусне родината си. След като се скрил от позорната загуба, той отишъл в храма на Богинята Майка. Там видял билките и отварите на жреца и се досетил за неговата измяна. Обезумял от гняв Амадок решил да го убие, но после се успокоил. Изчакал да падне нощта, прескочил оградите на храма и се изкачил до покоите на първата жрица. Тя стояла там сама и го очаквала. Амадок гледал племенника си в очите. Това не бяха очите на Севт – това бяха очите на Амадок.
Долината на тракийските царе се намира между планините Хемус (Стара планина) и Средна гора. Древният град Севтополис лежи на дъното на язовир „Копринка” до Казанлък, а гробницата на Севт ІІІ скоро е открита в могилата „Голяма Косматка”. Оттам археолозите извадили безценни богатства, сред които, златният венец, златната маска и изящната скулптура на царя.
За Амадок нищо не се знае. Навярно е бил погребан в някоя от могилите наоколо и се пренесъл в отвъдния свят. Сега седи редом със знатния си брат и заедно с него се храни от трапезата на боговете, а прелестни девойки мият нозете и сресват косите им. Само понякога в ранните летни утрини те виждат как, сред вдигащата се мъгла в долината, бродят прелестна, но много тъжна тракийска жрица и нейния баща – подлият и лукав жрец.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
8:43 ч. | Author: ina

Каябашкото блато се намира в Източна Стара планина, в източния дял на Стидовската планина между две разклонения на т.нар. Каябашки рид. Северно от него е разположен тесен гребен с три могилообразни възвишения, които са назовани (от запад към изток) “Могилата”, “Средната” (или “безименна”) могилка и “Калето” (вис. 576 м). Езерото е стеснено на две места, от което дава впечатление за три езера, свързани последователно едно с друго, над всяко, от които се възвисява могила. Върху южното разклонение на Каябашкия рид се намира сега с. Скала (старо Каябаш). От Аврамовския (по-рано Мокренски) проход в непосредствена близост до Каябашката височина, но западно от нея, се простира в северна посока до р. Луда Камчия височината “Здравченица” (или “Здравчелик”, 542 м), а “Могилата” над прохода е обща за двете височини.
Необичайното, почти безотточно езеро навръх Каябашките височини отдавна е привличало погледите на пътешественици и изследователи. То е локален култово-религиозен ориентир за селищата между два от най-важните проходи в Източна Стара планина (Върбишки и Ришки), който обвързва в сферата на духовния живот цял ред митопоетични мотиви и обредни действия - от него се вади кръста на Йордановден (последното понякога ставало и в “Светия дол”), където се къпят младоженците на Ивановден и ходят след приключване на обредните действия по "Сирни Заговезни". На Каябашкия рид югоизточно от блатото край старата селска черква се правел сбор на Св. Троица (Св. Дух) с курбан за дъжд. Вярва се, че веднъж на всеки десет години езерото взимало човешка жертва.
Легендата за Каябашкото блато гласи :
Веднъж, на Великден Господ слязъл на това място, където някога било село Босилково. Празнично облечените моми и момци от хорото се присмели на убогия старец. От цялото село го приютила единствено бедна вдовица с две деца. Цял ред чудеса ознаменували присъствието на божествения гост в бедната хижа - говеждата лепешка в огнището се превърнала в дъхава пита хляб, разсъхналите бъчви се напълнили с вино, а кацата - със сирене. На изпроводяк той й казал да вземе най-ценното вкъщи и да си тръгне от селото, без да се обръща. Вдовицата сложила на глава решето с квачка и пиленца, взела за ръце двете си деца и потеглила на запад-югозапад към Мокренския (дн. Аврамовски) проход.
В това време Господ се върнал насред мегдана и побил бастуна (тояжката, патеричката) си сред хорото с предизвикателното предложение към някой от младите да го извади. Никой не успял и това сякаш било доказателство за греховността им - само с кутрето си Той го изтеглил, екнал гръм от внезапно бликналата силна вода, в миг селото било потопено и се образувало Каябашкото блато. Вдовицата чула гърма, забравила предупреждението и се обърнала да види какво става, но се вкаменила с решетото, квачката с пиленцата и децата в ръце. Каменната група се виждала векове наред над Мокренския проход, докато в 1934 г. не била взривена от иманяри.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
9:03 ч. | Author: ina

Нос Калиакра e скалист полуостров, който е издаден навътре в морето. Той отдалеч привлича погледа на туристите със своя особен силует. По него има много природни пещери, които приличат на стаи. От последната "стая" в скалата се открива сводест прозорец над шеметна пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част е наречена "врата на четирисетте моми". Легендата за произхода на това име гласи:
Преди много време при едно чуждоземно нападение, нападателите успели да завладеят крайморските селища. Те ограбили и плячкосали всичко, което срещнали по пътя. Взели в плен четирдесет девойки. Избрали най-красивите, които срещнали. Отвели пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да предадат хубавиците на най-изявените войни, като награда за храбростта им.
Девойките, събрани от различни села,не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. Най-смелата от тях им разкрила пътя, чрез който да спасят честта си, като посочила прозореца и казала: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да попаднем в ръцете на войниците.
Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх - млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си - по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили. В средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси...
Паднали четирисетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.
Втората легенда за нос Калиакра е свързана със Св. Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга. Така се е образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. Сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишски манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук.
Трета легенда разказва, че тук се е разразила най-голямата морска битка. Руската ескадра, водена от контраадмирал Ушаков разбива турската армада и с тази победа завършва Руско-Турската война от 1787-1791 г. Кръвта на защитниците на крепостта се пропила в скалите и затова те са с пурпурно-червен цвят. Археологически останки от крепостта Калиакра могат да се видят и сега на полуострова.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
11:46 ч. | Author: ina

Легенда за "Кървавата скала", за Радан Войвода, за неговата дъщеря Елица и за падането на средновековния град Вратица под Турско робство
Това се случва в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската били от последните защитници на крепостта Вратица. Те отстоявали свободата на врачани със последни сили и без боеприпаси докато нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени. Радан гледал черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Войводата, знаел, че с голи ръце няма да могат да устоят на турците. Войската му загивала под турския ятаган.
Още една мисъл разкъсвала неговото сърце -той заминал и оставил сама вкъщи едничката си дъщеря - Елица. Тя останала без майка още от раждането си. Отгледал я с помощта на една от неговите сестри. Тя му била утехата и радостта в този живот. Но сега, когато поотраснала, станала мома за чудо и приказ. Целият град се възхищавал от нея - и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато я хвалели хората, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало. Радвал се Радан на чедото си в мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. Но сега? През ума му прескачали коя от коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде! А то сега - по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? - Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли..."
Ножът вече бил опрян до кокал в народната снага. Стигнали били и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години е била прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали. Постоянно обръщал тревожно очи назад - да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си сами. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Строполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал - знаел вече войводата, - турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековното му дърво. Паднела ли и Вратица - нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого - ни младо, ни старо...
Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Останал сам и си помислил: "Да бях поне отърчал до вкъщи, за да прегърна за последно щерката си, да поуталожа малко страха й. Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!" Тези мисли му възвърнали последни сили, които да подкрепят изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите. Писък на жени и деца се носел. Робството се задавало!
Със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. "Тате! Тате! - долавял Радан откъслечни думи в плача й, - Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!... По-добре мъртва, тате! - изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо..."
Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. "Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"...
Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв ...
Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, която се издигала до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение ... Първо за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра. Страхът започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат достойно, като ония българи - моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите ... Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството...
Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания.
Нямало време. С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница, а Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя. Свлякла се кротко до нозете му. Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето. Вече му било по-лесно. Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. Посегнал той повторно към сабята си и се посякъл. Смесила се бащината кръв с тази на Елица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен... за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за предаността му към род и родина...
"Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. От тогава, когато човек мине покрай нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание. А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:56 ч. | Author: ina

Най-известната легенда за построяването на Кадин мост гласи, че били наети трима братя от съседно село за построяването на този мост, но работата никак не им споряла. Това, което изграждали през деня, нощем водите на Струма го отнасяли. Станало ясно, че за да върви всичко добре, на водната стихия трябва да се принесе скъпа жертва. Затова тримата братя решили да вградят в каменния зид онази от техните съпруги, която първа донесе храна на мъжа си. Разбрали се като се приберат, да не казват нищо на жените си. Вечерта братята се прибрали по домовете си. Но само най-младият майстор Манол не споменал нищо за тяхното решение на жена си. На другия ден младата невеста, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете, тръгнала сама. В едната си ръка носела първата си рожба пеленаче, а в другата - яденето. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълчаливо. Щом тя се приближила, той я помолил да потърси пръстена му, който уж бил паднал до свода. Младата невеста се навела да го потърси и в този момент другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Докато я вграждали, тя плачела и се молела да оставят отвън гърдите й и да й направят дупки за очите й, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите склонили най-накрая и изпълнили молбата й. Тя дълго време кърмила детето си и плакала, докато накрая издъхнала. Казват, че дори и сега, щом придойде реката, гласът й се чувал нощем да проплаква. Млякото от гърдите на злочестата майка се вкаменило, докато текло по камъните.
Затова в миналото много безмлечни майки от Кюстендилско идвали на моста, откъсвали си парчета от гранита, който после варели и след това пиели водата, за да им дойде кърмата.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:20 ч. | Author: ina

Най-разпространената легенда за Белоградчишките скали е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.
В древни времена на двата най-високи върха между Белоградчишките скали е имало два манастира: мъжки и девически.
Между калугерките имало една необикновена хубавица - сестра Витиния. Хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата й била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.
Но един ден при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:
- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.
Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.
Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...
Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минала почти една година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!
Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
1:43 ч. | Author: ina

Посейдон пристигнал пръв на Олимп за съвета на боговете, придружен от синовете си на Олимп. Когато отишъл при Зевс, синовете му приели човешки образ и най-красивият от тях бил Делфин. Разхождайки се, те видели на една осветена и стоплена от слънцето поляна три девойки да се люлеят в три златни люлки. Делфин се доближил до едната, усмивката на която греела като слънце и моментално стоплила сърцето му.- Коя си ти, красива девойко? Най-красивата от всички и най-милата на Олимп.Като се усмихнала отново, девойката му казала:- Аз съм Агата, щерка на Зевс и Хера и съм орисана да бъда робиня на любовта. А ти кой си, момко?- Делфин - син на Посейдон, богът на моретата. Придружавам баща си заедно с моите братя.Така, от искрата на запознанството, пламнал огънят на една голяма любов.Свенливо момъкът помолил баща си да я поиска от Зевс за негова жена. Гръм и мълнии разтърсили Олимп като чул за това Зевс Кронион и изгонил сватовниците. Помръкнали лицата на двамата млади. Разделили се, но любовта им не угаснала. Дни и нощи Делфин се мятал из морето от Колхида до Астея. Огромни вълни вилнеели и се биели в скалите край брега. Моряците не смеели да влязат в това море и го нарекли Аксейнос Понтос (Негостоприемно море).Агата по цял ден седяла в покоите си и плачела за първата си любов. Вечер излизала навън и разговаряла с луната и любимата си птица - кукумявката.Всеки ден Делфин изпращал по една чайка да я намери и разкаже за мъката му, но чайките се връщали без вест от нея. Изпратила и Агата любимата си птица Агао, с надежда, че ще го види и разговаря с него. Долетяла кукумявката край брега на морето. Кацнала на крайбрежните скали и започна да го зове с всичка сила.- Защо така крещиш, зловеща птицо? - Чу тя глас да идва от морето.- Кой си ти, дето ме наричаш така? Аз нося мъката на любовта и търся Делфин, за да му я предам.- Аз съм Делфин. Горко ми?- Изпраща ме моята господарка Агата да ти предам, че след раздялата любовта и мъката й не се побират на Олимп.- Ще я открадна? - реши Делфин. - Предай на господарката си, че ще дойда с бързо летяща лодка, теглена от лекокрили чайки, да я взема. Нека тя приспи баща си за два дни и две нощи и слезе на брега на морето.Така и станало. Майката на Агата - Хера, която познаваше земните и божествени билки, намерила и сварила настойка от приспивно биле и като го наляла във виното на Зевс. Той заспал дълбоко и спал дълго. Агата целунала благодарно скъпата си майка и полетяла с бързата лодка на Делфин към царството на Посейдон. На скалата, където била кацнала кукумявката, блестял дворец от мрамор. В него въвел Делфин своята любима.Събудил се Зевс и като разбрал измамата, изпратил палачи да й отрежат гърдите, та никога да не отглежда деца. Когато пристигнали палачите, видяла ги кукумявката, макар да било нощ и закряскала зловещо и предупредително.Събудил се Делфин, упоен от любовта на Агата и събрал свитата си. Пренесъл любимата си в лодка, а палачите примамил до морето. Боят бил жесток, но победил любовта.Заживели щастливи Делфин и Агата. Народили им се много деца и създали град. Нареколи го Агапиполис (град на любовта). Най-почитана в този град, между птиците била кукумявката Агао - символ на щастието.Слънцето кротко галило с лъчите си сините води на морето и то нежно целувало с укротените си вълни крайбрежните камъни. Отново кораби заплували от бряг до бряг, разперили платна, като бели чайки, а моряците с благодарност нарекли това море Евксинос понтос (гостоприемно море).

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment