10:51 | Author: ina

На 30 ноември българската православна църква почита паметта на Св. Андрей Първозвани, един от Дванадесетте апостоли.
Според едната легенда Св.Андрей пръв, преди брат си Петър, поел след Исус Христос, за което бил наречен "Първозвани". От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. След време, когато двамата братя ловели риба край Капернаум на брега на Галилейското езеро, Христос го повикал да го последват. Андрей и Петър заедно със Заведеевите синове Яков и Йоан били най-близките Христови ученици. Според църковното предание след Възнесението на Сина Божи, Андрей и Петър проповядвали и кръщавали сред скитите - народите, населяващи земите северно и източно от Черно море.
Според друга легенда Св.Андрей бил апостол във Византион - бъдещия Константинопол - и посветил там първия християнски епископ. Разнасял словото Божие в Гърция и Тракия, обърнал в Христовата вяра мнозина. Завършил живота си в Патра, разпнат на кръст по заповед на местния управител, гонител на християните. Св.апостол Андрей се почита и като апостол на православните славяни, защото пръв проповядвал християнството по техните земи.
В народния календар този празник се приема за началото на зимния празничен цикъл. Вярва се, че „на Едрей всичко наедрява". Тези вярвания обуславят обредните действия, които целят да осигурят плодородие през идната година. Рано сутринта на празника стопанките сваряват в ново гърне вариво от всякакви зърна - боб, леща, царевица, за да наедряват посевите, както наедрява денят и сварените зърна. От това вариво хапват всички в къщата, като хвърлят една шепа от него нагоре в комина с пожелание да израснат високо посевите.
Дават от варивото и на домашните животни, за да се плодят. Стопанките приготвят прясна пита от всички видове брашно. Вярва се, че ако се захване някаква работа на Андреевден, тя ще е спорна. На север от Балкана почитат този ден като празник на мечките и го наричат Мечкинден. Според стара легенда св. Андрей живеел като отшелник в гората и сам обработвал малка нивичка. Една мечка изяла вола му и тогава светецът я хванал и я впрегнал в ралото вместо добичето и така си изорал имота. После яхнал дивия звяр и слязъл с него до близкия манастир. Оттогава започнали да почитат св. Андрей като „мечи покровител”.
На този ден преди изгрев слънце най-възрастната жена в дома взима шепа варени царевични зърна и ги хвърля нагоре в комина, като ги нарича на мечката: „На ти, мечко, варен кукуруз, че да не ядеш през лятото суровия, да не ядеш човеците и стоката”! В българската народна митология, както в митологиите на много европейски и азиатски народи мечката се приема за символ на женското начало и на плодовитостта.
Хората са приемали появата на мечка с мечкар в селото си като добра поличба за здрава и богата година. Обичайна практика била развеждането на мечка от мечкари по селските мегдани и градските площади - животното „играе” за здраве и „гази” болните, за да оздравеят. С козина от мечка баячките опушвали бездетни жени и деца при уплах и уроки. На Андреевден традицията забранява на младите булки да работят, за да „наедряват” по-бързо, т.е. да забременяват и да родят здрави деца.
Андреевден празнуват хората с имена Андрей, Андриян, Андрея, Андро, Храбър, Храбрин, Силен, Силка, Дешо, Дешка, Първан, Пръвка и други.

Прочетете Цялата Статия...
7:43 | Author: ina

Ламята в българските митове, приказки и песни е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с кучешка глава и остри зъби и нокти. Устата й е толкова широка, че може да глътне човек или добиче. Тялото й е покрито с жълти люспи. Най-често е описвана с три или девет еднакви глави. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.
В българските приказки най-големият враг на ламята са юнаците, които излизат на борба с нея и я побеждават, като отрязват главите й. Такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
В българския песенен фолклор мотивът за борбата между триглавата ламя и Св. Георги се ползва с особена популярност. След като светецът посича чудовището от него потичат три реки - от мляко, вино и пшеница, сюжет с широко отражение в църковната иконопис.
Врагове на ламите също са змейовете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

Прочетете Цялата Статия...
10:03 | Author: ina

Орисници /наречници, рожделници, съдници/ в българските митове и приказки са три женски същества /сестри феи/, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Външния вид на орисницата не е точно визиран в народните представи. Най-често те са представяни като чернооки, тънки и високи, като първата е на около 18, втората на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.
Техните предсказания били с толкова силно влияние, че никой не можел да ги отмени.
Вярвало се, че наречниците са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга възходяща родственица на новороденото дете. Подслушаното не можело да бъде казано другиму под страх от онемяване.
В миналото хората наистина вярвали в съществуването им. Тъй като те прекрачвали прага на дома едва на третия ден след раждането, роднините на родилката задължително премитали двора, изпирали всички пердета и завивки, а на масата нареждали вкусни гозби и напитки. Оставяли в люлката всевъзможни дарове, лакомства, скъпоценности, с които молели орисниците да се смилят и благословят децата им, а не да ги наричат с лошо.
Смятало се, че това прави добро впечатление на орисниците и те били по-благосклонни.
В случай, че няколко дни след това мъничето се разболеело, това се приписвало на злата прокоба, донесена от орисниците.
Ако след третия ден бебето зачервявало бузки и започвало да наддава по-бързо, майка му била убедена, че е "орисано" с прекрасна съдба.
С тях се свързва и традицията под възглавницата на детето да се оставя златна монета — един вид „подкуп“.


Началният Абзац Тук Остатъка от статията тук

Прочетете Цялата Статия...
8:33 | Author: ina

В българските митове самодивите /самовилите/ са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага /„самодивска“/, дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи /с дълги бели рокли, бяла риза или бял сукман/, зелен пояс и забунче, препасани с коланче /зунка/, което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици. Техните одежди включват и було или бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Ако им се отнемат те стават подчинени на човека. Самодивата се превръща в обикновена жена и се покорява на човека, който е отнел нейната сила. Тя минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатато т.е. свободата и изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си и го измъчват с прищявките си до смърт.
Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците. Смятало се, че ако видиш самодива не трябва да я гледаш във очите. Хората са казвали, че от песента на самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.
В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества, но могат да ги виждат съботниците, които са родени в събота, когато е Задушница или преди Великден; родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни; повтараците /отбити и отново засукали бебета/; мешаните деца /деца на самодива и простосмъртен мъж/; както и кучета с „четири очи“ /с две контрастни петна над веждите/.
Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често в Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Явяват се на земята от пролетта до есента /от Благовещение до Секновене/. През зимата живеят в митичното село Змейково. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си, за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората и ако някой пристъпи в тях, той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.
Когато се мръкне самодивите отиват край води - езера, вирове, извори - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой.

След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.
Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората - заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни - например вълци. Почитат християнските празници - особено Великден - и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.
Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.
Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина - стават техни покровителки и раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.
Според някои вярвания самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.
Според други вярвания самодиви стават жени, умрели девствени.
Известни самодиви са:
Стана – посестрима на свирците и кавалджиите;
Дена – посестрима на юнаците ратоборци;
Радка – посестрима на овчари и пастири;
Магда – посестрима на билярки;
Смита – посестрима на дървари, на горите ;

Прочетете Цялата Статия...
22:46 | Author: ina

Според легендата в далечното минало испанския завоевател и конкистадор Ернан Кортес, върховния бог на ацтеките /Кетцалкоатъл/, бил победен от велик войн-човек и езическият бог Кетцалкоатъл бил толкова опозорен от загубата, че сам струпал огромна клада, облякъл най-хубавите си доспехи и сам се запалил на кладата и изчезнал.
Ацтеките останали с вярата, че някой ден бог Кетцалкоатъл ще се завърне под формата на бял човек с огнена, изключително мощна пръчка, с която щял да завладее цялата им империя.

Прочетете Цялата Статия...
23:11 | Author: ina

Света Великомъченица Екатерина е родена в края на ІІІ-то столетие в гр. Александрия.
Потомка е на знатен род. Тя е била дъщеря на местния цар Констас и на майка християнка. Расте изключително красива и мъдра, чиста и целомъдрена. Още на 18-годишна възраст покорява всички с необикновените си познания във философията, риториката, поезията, астрологията, математиката и медицината. Особено събитие в нейния живот променя възгледите й и я тласка към цялостно отдаване на християнската религия и вяра. Веднъж в съня й се явява Божията майка с Младенеца в ръце и поставя на ръката й годежен пръстен. Това е знак, че Екатерина ще принадлежи на новия млад християнски бог, че тя ще бъде негова небесна годеница завинаги. Затова красивата девойка отказва брака с местен езически владетел, порицава публично неговите жертвоприношения пред идолите, печели диспута с царските ритори, убеждавайки ги в правотата на Христовата вяра. Това довежда до хвърлянето й в тъмница. Бита е с волски жили, измъчвана е на четири колела със закрепени на тях остри ножове и копия. Накрая е посечена от войниците на император Максимин като от обезглавеното й тяло вместо кръв потекло мляко.
Култът към великомъченицата се разпространява още през V в. в земите на
Византийската империя. Почитта към нея придобива своята най-силна изява през VІ-VII вeк в Синай, където и досега в едноименния манастир на Св. Екатерина се съхраняват нейните свети мощи. През VІІІ-ІХ в. броят на нейните поклонници нараства изключително много и благодарение на възникналия рицарски орден, носещ нейното име.

Прочетете Цялата Статия...
8:56 | Author: ina

Преди много години, когато свършвали последните дни на месец март, една стара жена, която имала стадо от стотина кози, рекла:
- Хайде козички в планината! Марта баба, язе баба, а баба на баба какво ще да стори?
И изкарала козите в планината, изградила страга, изнесла ведрата за доене, приготвила се да летува. Хубаво, ама баба Марта люто се засегнала от тази смела постъпка на старата жена. Докачена, разсърдена, тя отишла при брат си Малък Сечко и се примолила:
- Брайно Сечко, заемни ми само три дни от твоите, да уморя тази бабичка, дето ми се надсмива.
Малък Сечко обичал сестра си - една сестра сред единадесет братя, и не й отказал. Заемнал й три дни и ела да видиш какво чудо станало! Най-напред грейнало топло слънце, а след час-два като вейнал оня вятър, като се развилнял, та докарал студ и сняг и затрупал всичко - не е за разказване. Веяло, трупало, веяло, трупало и не спряло три дни и три нощи, та се смразили и козите, и козарката, и кучетата. Замръзнали и ведрата, а стъргата била напълно затрупана. Така замръзнали та и до ден днешен стоят и не могат да се размръзнат. При топло време откъм гърба на вкаменената баба потича вода, ала хората не могат да я пият. А и козите така са дигнали предните си крака, като да се покачат на високите дървета и да бръстят, ала не помръдват - все ги е страх от лютата Марта. Оттогава, от тия тежки, студени мартенски дни е останало името на връх Баба.
Страга - лятна кошара за стадата, направена от плет или ограден с дървени храсти и трънаци.

Прочетете Цялата Статия...
7:28 | Author: ina

Преди много много години Витоша и Люлин планина били безименни. Хората от околните села казвали "Големото било" за Витоша и "Дългото било" за Люлин. В едно от околните витошки села имало много красиво момиче - Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете - главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на "Големото било", за да нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на "Дългото било" пасъл стадото си друг овчар - Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
- Витооо!
- Щооо! - отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като - Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и станала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците - Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита - такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село - най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали - от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на "Големото било". Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по "Дългото било":
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх "Големото било", паднала. Гръм ударил Люлин овчар на "Дългото било". Оттогава хората нарекли "Големото било" Витоша, а "Дългото било" - Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

Прочетете Цялата Статия...
9:11 | Author: ina

АУДУМЛА - гигантската крава е едно от първите живи същества. Появява се заедно с великана Имир от ледения хаос. Тя е откърмила първя великан Имир. Когато водата на Гинунгагап змръзнала отново, кравата Аудумла близала леда, докато се появил Бури, баща на Бор, който пък бил баща на Один, Вили и Ве - първите богове от расата Аезир (ази).


МУНИН и ХУГИН - двата вълшебни гаравана, които служели на Один. Всеки ден те летяли по широкия свят и разказвали на Один какво са видяли и чули.

СЛЕЙПНИР - осмоног вълшебен кон, който Локи подарил на Один. Той можел да препуска по земята, по морските вълни и да лети във въздуха. С него Один пътешествал между световете.

ХЕЙДРУН - коза, която живеела в Асгард и се хранела с листата и клонките на Игдрасил. Всички богове пиели от нейното мляко.

Прочетете Цялата Статия...
10:09 | Author: ina

ГАРМ /на нордически: „парцал, дрипа“/ - кучето /вълкът/ на Хел, пазач на подземния свят, което имало четири очи. Във времената на Рагнарок /Залезът на боговете/ убил Тир и е убит от него.

ЙОРМУНГАНД - едно от децата на Локи и великанката Ангрбода. Чудовищна морска змия /змей/, обвиваща с тялото си цялата земя. Наричана е още Мидгардска змия /змей/.

ФЕНРИР - другото дете на Локи и великанката Ангрбода. Представлява чудовищен вълк, което азите успяли с хитрост да го оковат. Във времената на Рагнарок /Залезът на боговете/ той разкъсал веригите и се освободил, след което погълнал слънцето и убил Один. След това и той загинал.

ХЕЛ - дъщерята на Локи и великанката Ангрбода. Представлява чудовище, олицетворяващо смъртта. Господарка на подземния свят, изобразявана като жена, която от кръста надолу е скелет.

Прочетете Цялата Статия...
8:38 | Author: ina

Има много непознати имена в скандинавските митове. Сега ще ви запозная с йотуните, които се срещат в тези предания:

Ангрбода /от нордически „Носеща скръб“, „Предлагаща печал“/ — великанка, която е родила три демонични същества -вълка Фенрир, змията Йормунганд и Хел от Локи.
Бауги — син на Гилинг, по-малък брат на Гутунг, който помогнал на Один да се сдобие с Меда на поезията.
Билейст — брат на Локи.
Билинг — баща на Ринд.
Бьолторн — дядо на Один, който му предал руните.
Вали — син на Локи
Вафтруднир — великан, състезавал се с Один в мъдрост.
Герд — съпруга на Фрейр.
Гилинг — великан, убит от цвергите Фялар и Галар заради меда на поезията.
Грид / от нордически "лакомия, ненаситност" — великанка, която от любовната си връзка с Один ражда Видар.
Гунльод — дъщеря на Гутунг.
Гутунг /Сутунг/ — син на Гилинг.
Егир — морски великан, приятел на асите.
Еливеликанка, сражавала се с Тор.
Лаувейя — майка на Локи.
Кати — великан, отъждествяван с вятъра.
Логи — великан, отъждествяван с огъня.
Локи — бог на огъня и злото от асите, който се числи към тях, въпреки произхода си от йотуните.
Мани — бог на Луната, по произход йотун
Мимир — сляп пазител на извора на мъдростта в корените на световното дърво — ясена Игдрасил.
Модгудвеликанка, служителка на Хел.
Мокуркалфи — исполин, направен от йотуните от глина, за да е помощник на Хрунгнир в битката му с Тор.
Мундилфари — баща на Мани и Сол.
Нарфи — брат на Вали.
Ран — съпруга на Егир.
Ринд — майка от Один на Вали.
Скрюмир /Утгард-Локи/ — великан, с който Тор се сблъсква при пътешествието си в Утгард.
Сньор — великан, отъждествяван със снега.
Сол /Сул, Сунна/ — богиня на слънцето, сестра на Мани, по произход йотун.
Токвеликанка, в която се превръща Локи, за да не допусне връщането на Балдур от царството на мъртвите.
Тримйотун, откраднал Мьолнир /чука на Тор/.
Фарбаути — баща на Локи.
Фялар — великан, който според митовете ще провъзгласи началото на Рагнарьок.
Форньот — баща на Кари, Логи и Егир.
Хел — дъщеря на Ангрбода и Локи, чудовище, олицетворяващо смъртта, владетелка на царството на мъртвите.
Хресвелгр — управляващ ветровете.
Хрод — съпруга на Гимир.
Хрунгнир — един от владетелите на йотуните с каменни глава и сърце, убит от Тор.
Хюмир — великан плаващ с Тор при риболова, когато улавя змията Йормунганд и от когото по-късно взима вълшебен котел за пиршеството на боговете.
Хюрокинвеликанката помогнала на асите да спуснат на вода погребалния кораб на Балдур.
Ярнсакса — която родила Магни от Тор.

Литература: Скандинавска митология и Митове и легенди на скандинавските народи

Прочетете Цялата Статия...
8:29 | Author: ina

ИМИР - първото живо същество на земята. Според скандинавската митология, при възникването на Вселената огънят на Муспелхейм се срещнал с мразовете на Нифелхейм при Гинунгагап /хаос, празнота, вакуум/ и на това място ледът се разтопил, а от водата се зародил живот в лицето на Имир. От него са произлезли великаните /тролите/. Боговете от расата Аезир /азите/ убили Имир и направили от черепа му небесния свод, от тялото му - земята, от кръвта - морето, от костите - планините, а от косите - горите.

ЙОТУНИ /на нордически jötunn, ед. ч. jötnar, „ненаситни“; още турси/ — великани в скандинавската митология. Според митовете те са наследници на потомците на скрежестия великан Имир, т. нар. хримтурси, обитаващи света още преди боговете и хората. Йотуните живеят в Йотунхайм и Утгард — най-крайните северни и източни райони на земята. Те са врагове на боговете аси, ламтят за жените им и чудесните им предмети. Основен техен противник е бог Тор, защитаващ от тях Асгард и човешкия свят Митгард. Някои от йотуните са известни с голямата си мъдрост или магически умения. Такива са Бьолторн, дядо на Один, който предава на внука си магическите руни; Вафтруднир, състезавал се с Один по мъдрост; великанът-строител (с неизвестно име) на Асгард[1]; Скрюмир и др. Великан-йотун е вероятно и Мимир, пазителят на извора на мъдростта, намиращ се под ясена Игдрасил.
Въпреки враждебността си едни към други, между асите и йотуните има любовни връзки и бракове. От връзката на Локи (самият той роден от йотуни) с великанката Ангрбода се раждат Хел, Йормунганд и Фенрир. Великанката Скади, дъщеря на Тяци е съпруга на бог Ньорд, а бог Фрейр се сватосва за Герд, дъщеря на Гимир, Тор има връзка с Ярнсакса, от която се ражда Магни и др.
В по-късната скандинавска традиция йотуните са известни като троли.

БУРИ - прародител на боговете. Появил се от леден блок, близан от митичната крава Аудумла. Бури е баща на Бор и дядо на азите, боговете от расата Аезир. И до сега не е уточнено дали Бури е великан или бог.

БОР - древен скандинавски бог, син на Бури. Той се оженил за ледената великанка Бестла - дъщеря на ледения великан Болтор. От тази връзка се родили първите трима богове от расата Аезир - азите Один, Вили и Ве.

МИМИР - сляп великан. Най-могъщият от всички великани. Той бил пазител на извора на мъдростта, който извирал от корените на гигантския ясен Игдрасил. Върховният бог Один дал на Мимир едното си око, за да може да пие от водите на извора.

СУРТ - предводител на огнените великани от Муспелхейм. Във времената на Рагнарок (Залезът на боговете), той убил Фрейр с огнения си меч, но при това загинал и той.

Прочетете Цялата Статия...
7:34 | Author: ina

Преди много години един гръцки цар имал за покровителка света София. В нейна чест той построил голяма и богата църква в Константинопол /днешния Истанбул/. Жена му издигнала голяма и хубава църква "Света София" в едно селище, разположено в полите на Витоша планина. По-късно селището приело името на църквата, която се прочула в околността.
Според друго предание някога София била малко селце, в което имало много красива църква "Света София", която приличала досущ на прочутата царска църква "Света София" в Цариград. Хората от цялата област идвали в тази църква и празничните дни се превръщали във весели тържества.
Когато град София паднал под властта на турците, те не посмели да превърнат църквата в джамия, както правели обикновено, но и не позволявали на българите да се молят в нея. При входа й устроили място, където да се молят завоевателите мохамедани, а главната част на църквата стояла празна. Но много често турците виждали в църквата да горят свещи. Чудели се кой ги пали, като имали много строга стража на входа. Но каквото и да правели, колкото и охрана да поставяли пред църквата, пак не могли да разберат как се палят свещите при олтара и пред иконите.
Веднъж един паша посетил София. Видял църквата, чул за тайнственото палене на свещи в нея и заповядал на правоверните да не се плашат от гяурката-светица,а да се вдигнат и разрушат този "дом на дявола".
Събрали се турците и нападнали сградата, но успели да разрушат само част от входа, когато небето притъмняло, огромни светкавици просичали небето, страхотни гръмотевици разтърсили земята, заизливал се едър като яйца град, а после пороен дъжд. Ужасени и разтърсени от страх, нападателите побързали да се разотидат по домовете си. Но триж по-голям ужас изживял предводителят им, когато заварил в къщата си умряло цялото му семейство! Побързал да отиде при пашата, издал заповед за разрушаване на църквата, но го заварил да седи като гръмнат с блуждаещ поглед на миндерлъка - неговият любим арабски кон, оседлан за път, паднал мъртъв в двора на конака. Своя кон пашата обичал повече от децата си, от любимата си жена, от властта и богатството си. Не стигнало това, но се разчула и друга тъжна вест - в домовете на единадесет от нападателите на църквата имало тежко болни хора.
За дълго турците забравили църквата и оставили българите свободно да се черкуват в нея. След време били правени още няколко опита да се разруши от дръзки и жестоки управници, но всеки път умирали по единадесет турски семейства. Накрая турците оставили църквата да стои празна и сама да се разпадне. За своя сигурност оставили вътре топчийска кола с няколко топа. Понякога, срещу големи християнски празници, топовете гърмели сами и всявали ужас у поробителите.
Турците много искали да убият вярата на българите в силата и покровителството на църквата, затова започнали да разказват, че тя не е българска църква и светиня. Според твърденията им тоя град и тая църква били съградени от царска дъщеря на име София /дъщерята или жената на римския император Юстиниян/. Тази царска дъщеря дълго време лежала болна и я лекували прочути доктори, докарвани от различни страни по света. Един стар лекар посъветвал царя да изпрати дъщеря си да живее на място с хубав, здрав климат и добра вода - нищо друго не можело да я излекува. Чудел се угриженият баща къде има такова целебно място, а лекарят, който сам не знаел, подсетил царя да изпрати верни люде из голямото си царство да намерят такова красиво място с лековита вода и хубав въздух. Царят така и сторил.
Едни от пратениците стигнали до подножието на Витоша планина и седнали да си починат от дългия път. Пили бистра студена вода, а въздухът бил толкова чист, че главите им се замаяли. И макар да били яли до насита, отново се усетили гладни и сладко си похапнали. Умората им изчезнала и излезли на весела разходка с конете си.
Престояли царските хора в тукашната красива местност: богата с гори, с бистра сладка вода и слънчеви полета, с няколко малки селища. Дните, прекарани тук като че ги подмладили. Усетили крепки мишците си и бодър духа си и не им се тръгвало по обратния път. Но трябвало да бързат назад, където ги чакал нетърпеливия баща с надежда, че са намерили целебно място за дъщеря му. Известили те царя, че са намерили най-хубавото място за болната царкиня и наскоро след това царската дъщеря, придружена от близки приятелки и вярна охрана, дошла и се заселила на това прекрасно място. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, усещала се бодра и силна и по цял ден обикаляла красивата околност. При нея дошли много царедворци със семействата си, отначало само за да я навестят, но след това се заселили завинаги. Така към няколкото къщички и малко местно население се прибавяли нови и нови заселници, селцето набъбвало, набъбвало и станало град, който приел името на царската дъщеря София. От благодарност за възвърнатото си здраве царкинята съградила църква "Света София".
Веднъж пристигнал братът на София, завидял на хубавия град и на църквата, които много се прочули, та решил да ги направи свои. Затова трябвало да погуби сестра си, но тя навреме разбрала и побягнала да се скрие в църквата. Тъкмо пред църковните двери братът настигнал сестра си и замахнал със сабята си да я посече. Но София мигом изчезнала между дверите...
Господ я спасил, защото тя живеела скромно и правела добрини на хората. Когато господ я въздигнал на небето, тя нажалено обгърнала с поглед красивата земя, която й дала здраве и много радост. Заплакала София с горещи сълзи, които се изливали като из ведро от небето. От тия сълзи изврели топли минерални извори, върху които са построени още от старо време лечебни бани в центъра на града, както и минерални извори в околностите на някогашна София - Княжево, Овча купел и Горна баня. А братът на царкинята не могъл да живее в града на сестра си, защото постоянно боледувал. Направил си замък край пътя, който водел към Пирот и Ниш.

Прочетете Цялата Статия...
8:39 | Author: ina

МЕСОПОТАМИЯ

В Месопотамия /днешния Ирак/ по средното течение на Тигър и Ефрат, живеели два народа в развити робовладелски градове-държави: шумери и акади.
Боговете, в които вярвали хората по тези земи са:

АДАД (ИШКУР) - могъщ древен шумеро-акадски бог на гърмотевиците, бурята, вятъра и всичко разрушително.


АН (АНУ) - шумеро-акадски бог на небето. От съюза му с богинята на земята Ки се е родил богът на въздуха Енлил, който създал Вселената, състояща се от небе и земя, разделени от въздух. Ан е баща на боговете, възвисяващ се над всички същества. Към него се обръщат за съвет и благословия. След време обаче, децата му Енлил и Ищар, както и други богове, го изтласкали на заден план.

АНУННАКИ - шумеро-акадски божества, родени от Ан и Ки. Смятало се, че те определят човешките съдби и че са посредници между боговете и хората. В по-късни времена, с това име започнали да наричат земните и подземни божества.

АШУР (АСУР) - асирийски главен бог. Бог на войната, бог-войн. По-късно възприет и в шумеро-акадския пантеон.

АБЗУ (АПСУ) - според шумеро-акадската митология, това е първичният, подземен, сладководен океан. Абзу(Апсу) е недостъпен даже за боговете. В него се съхраняват причините и началото на всичко, в това число и божествените, тайнствени, могъщи сили - МЕ, управляващи света. Те са първоизточници на човешката култура. В по-късната вавилонска митология, Абзу играе важна роля в сътворението на света. Според сказанието, от Абзу - първичният океан и Тиамат - първичната стихия, въплъщение на хаоса, се родили божествата-чудовища Лахму и Лахаму, които пък родили Аншар и Кишар. От тях възникнал Ан (Ану) - богът на небето.

ДУМУЗИ - шумеро-акадско божество, свързано с плодородието на земята и растителния свят. Син на Енки, богът на мъдростта. Съпруг на Инанна. Някога богинята слязла в подземния свят. Но след като не могла да излезе обратно от там, ако не остави някой в замяна, тя позволила да отведат в преизподнята съпруга й. След това обаче,на земята настъпил хаос. Това принудило Инанна да се спусне отново в подземния свят и да спаси съпруга си.

ЕА - шумерски бог на водите и океана. Едно от трите върховни божества.

ЕНКИ - шумеро-акадски върховен бог. Бог на мъдростта, закрилник на хората, определящ съдбите им. Олицетворява животворните води. Покровител на рибарите. Енки подрежда земята, установява порядък в природните явления, научил хората да обработват земята, да овладеят занаятите и изкуствата.

ЕНЛИЛ - шумерски бог на въздуха, бурята и вятъра. Едно от трите върховни божества. Син на Ан и Ки. Енлил е съветник на бговете, управник на земята. Измислил мотиката и "всичко полезно", сътворил дърветата и житните растения, установявайки разцвет на земята.

ЕРЕШКИГАЛ - шумерска богиня на мрака и смъртта, повелителка на подземния свят. Сестра на Инанна. Следи мъртъвите да не избягат на свобода и да се върнат на земята.С нея е свързан следния мит:
След като света бил създаден, той бил разделен между главния Бог Ану и Енки, Енлил и Ерешкигал. Братята Енки и Енлил станали владетели респективно на земята и водата, а небето било владение на Ану, така че за Ерешкигал останал само подземния свят. Тя трябвало да остане там, защото ако го напусне, Мъртвите щели да се освободят и да ‘станат повече от живите’. Самата Ерешкигал трябва да яде прах и да пие кръвза да оцелее.


ИНАННА - шумерска богиня на плодородието, любовта и войната. Аналога й в акадската митология е Ищар - също богиня на плодородието и войната. Инанна е дъщеря на Ан, на Нанн (Нанна), а също и на бога на мъдростта Енки. Съпруга на Думузи. Веднаж решила да се спусне в преизподнята, за да подчини подземния свят, в който властвала сестра й Ерешкигал. За да се застрахова, заповядала на свой довереник да се обърне за помощ към висшите богове, ако не се върне след три дни. Преминавайки през седем врати, водещи към подземното царство, сваляла част от дрехите си или някое украшение. Когато застанала пред Ерешкигал и съдниците на преизподнята, била съвсем гола. Всички я гледали със смъртоносен поглед, докато накрая тялото й станало бездиханно. След изтичане на трите дни, довереникът й разказал на бога Енки за нещастието. Тогава той изпратил в преизподнята свой пратеник, който възвърнал живота на Инанна с помощта на жива вода. Но за да се върне на земата, богинята трябвало да остави в подземния свят някой, вместо себе си. Изборът паднал на съпруга й Думузи. Така, всяка година той трябвало да прекарва половината от дните си в преизподнята. Затова се казва, че той е умиращ и възраждащ се бог.

ИЩАР - акадска богиня, съответстваща на шумерската Инанна. Богиня на любовта и войната. Предлага любовта и покровителството си на знаменития герой Гилгамеш, но той отказал, знаейки злощастната участ на предишните й възлюбени. Тогава Ищар, за да отмъсти на героя, изпратила страшния Небесен Бик. Но Гилгамеш, заедно с Енкиду го убили. Ищар, също като Инанна слязла в преизподнята за своя любим Таммуз, заплашвайки богинята на подземния свят Ерешкигал, да пусне на земята всички умрели. Но Ерешкигал я убила и едва след молбите на съветниците си, я съживила с жива вода. След това Ищар се завърнала на земята, заедно с любимия си Таммуз.

КИ - шумеро-акадска богиня на земята. От нея и Ан се родил бог Енлил.

МАРДУК - вавилонски върховен бог, господар на боговете, бог на мъдростта, на световния порядък, бог на слънцето и светлината. По молба на боговете се съгласил да унищожи Тиамат - въплъщението на хаоса. За да извърши това, пожелал от боговете цялата власт и превръщайки се в огън, създал седем бушуващи урагана. Хванал Тиамат в мрежата си и я сразил със стрела право в сърцето. След това разсекъл тялото й на две, създавайки от едната част небето, а от другата - земята. Мардук устрол Вселената, установявайки порядък при смяна на месеците, определил пътя на небесните светила и създал човека.

НАММУ - шумерска богиня-прародителка, "майка", създала небето и земята, "майка", дала живот на всички богове. Олицетворява световните подземни води. Майка на бог Енки.

НАНН (НАННА, СИН) - шумеро-акадски бог на лунната светлина, бог на луната. Син на Енлил и Нинлил. Покровител на град Ур. Изобразява се като бик със сияещи рога, пасящ на небето или плуващ по него в небесна лодка.

НЕРГАЛ - “дракон, покрит с кръв, която пие от живите.”
Образът на Нергал като дракон, тържествуващ над смъртта на враговете си е често срещан образ в Шумерската литература. Той е бог на войната, чумата, смъртта, насилието, кръвта и Подземния свят. Всъщност става бог на Подземния свят, когато се жени за Ерешкигал, която е първоначалната богиня на Подземния свят
Основно, Нергал може да бъде описан като гневен, себичен и кръвожаден бог. Той е единствения от Шумеро-Акадските богове, който редовно е описван като пиещ кръвта на живите и който убива без да се поколебае именно заради кръвта, която изглежда му харесва /много!/


НИНХУРСАГ (НИНТУ, НИНМАХ) - шумеро-акадска богиня-прародителка, майка на всичко живо. Съпруга на бог Енки. От тях се родила богинята на растенията Нинсар. От съюза на Енки с внучката му Утта възникнали осем растения, но Нинхурсаг не успяла да им даде имена, защото Енки ги изял. Разгневената богиня проклела Енки и той бил поразен от осем недъга. Тогава боговете я уговорили да излекува съпруга си. За да направи това, Нинхурсаг създала осем божества - по едно за всяка поразена част от тялото на Енки и с тяхна помщ го излекувала. Често я отъждествяват с Ки.

ТАММУЗ - акадски умиращ и възраждащ се бог на природата. Бог на плодородието и растителността, покровител на пастирите. Съпруг на Ищар, която го пратила в подземното царство, вместо себе си. Така, половин година Таммуз трябвало да прекарва под земята. Всяко негово завръщане от преизподнята било съпровождано от буен растеж на всичко живо - пробуждане на растителния свят. Таммуз е аналог на шумерския бог Думуз.

ТИАМАТ - акадска драконоподобна богиня, олицетворяваща първичната стихия и хаосът. Счита се за съпруга на Абзу (Апсу). От техния съюз се родили другите богове, които започнали нестихваща битка с Тиамат. В крайна сметка, Мардук - главният от младите богове, я убил и от двете части на тялото й направил небето и земята.

УТТА - шумерска богиня на растенията. Дъщеря на Нинсар и внучка на Нинхурсаг и Енки.

УТУ - шумеро-акадски бог на слънцето. Син на Нанн (Нанна) и брат на Инанна. Всевиждащ бог на справедливостта и истината. Смятало се, че през деня Уту пресичал небесния свод от изток на запад, а през нощта - подземния свят от запад на изток, давайки светлина на мъртвите. Негов потомък е Гилгамеш.

Прочетете Цялата Статия...
8:36 | Author: ina

Преди много, много години Марица, Арда и Тунджа били три сестри - една доведена, една заварена и третата природена. Много се карали сестрите, защото всяка се имала за по-хубава, по-работна и по-добра от другите. Нямало мира в техния дом. Майка им и баща им така се ядосали, че ги прокълнали и от тази клетва те се претворили на реки. Но и тогава не мирясали - започнали да спорят коя от тях е най-бърза.
Веднъж, както се карали, решили да преспят в Одрин и на заранта, която първа се събуди, да повика и другите, та да се надпреварват и която първа достигне морето, другите две да я признаят за най-бърза.
Наговорили се и легнали да спят. Но дяволитата най-малка сестра Тунджа не отстояла на думата си и цяла нощ не мигнала. Още не били пропели първи петли, не били зазорили белите зори, когато тя тихо скокнала и без да се обади на двете по-големи сестри, бързо поела по пътя си. След доста време петлите закукуригали, зазорило се небето и Арда се събудила, разтрила сънливите си очи и като видяла, че Тунджа я няма, че е престъпила уговорката и ги е излъгала, ядно извикала на спящата Марица:
- Марице, сестро най-стара, стани да видиш какво се е случило!
Събудила се Марица, озърнала се, разтревожила се. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
- Да даде господ, Тунджо ле, да течеш и да лъкатушиш, да пробиваш горите и планините и на нас път да отваряш!
После скочили и хукнали по дирята на бежанката и по проправения от нея път, лесно я стигнали и задминали. Накрая се събрали и трите на едно място и потекли като една река чак до морето. Трите реки след Одрин взели името на най-сънливата сестра, на Марица.

Прочетете Цялата Статия...
8:46 | Author: ina

Според легендата в далечното езическо време, българите вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.
Живял бог Перун заедно с невестата си Ехо и със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, която надгрявала даже слънцето. Колкото била хубава, триж пъти била по-работна – не се спирала и никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели и ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава върхът се нарича Момин двор.
Перуника умряла млада - дали от болест или от нещо друго не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли на името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.
Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал и ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски - Папазгьол.
Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там - нито риба, нито жаба, нито змия или пък някаква друга гадина. Мнозина са пренасяли и пускали в Попово езеро риби, за да се завъдят, ала скоро ги намирали мъртви край езерото.

Прочетете Цялата Статия...
8:33 | Author: ina

Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове –мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил.
Оттогава веселите и хубави брат и сестра станали планини - Хемус /тракийското име на Стара планина/ и Родопа. Стоят далеч един от друг, защото злият стар бог разстлал между тях обширна низина.
Според друга легенда Хемус и Родапа били млади и влюбени един в друг, но ядосали боговете и те ги вкаменили.

Прочетете Цялата Статия...
7:43 | Author: ina

Пещерата "Съева дупка" е неповторима по своята красота и уникалност. Намира се на 2 км от с. Брестница и 25 км от гр. Тетевен. Разположена е на 500 м надморска височина. Първите научни изследвания в пещерата са направени от братята Шкорпил от Чехия през 1895г. Пещерата е напълно изучена и обявена за природна забележителност през 1962г. От 1964г. до 1967г. е благоустроена и електрифицирана. При преустройството на пещерата са намерени кости на животни, глинени съдове, монети, датиращи от времето на римската империя и император Антоний. Температурата варира от 7С до 11С, а влажността е доста висока - 96-99%. Състои се от 5 зали:
- залата "Купена" - наречена заради огромния сталактон, приличащ на купа сено;
- залата "Срутището" - тя е обсипана със скални късове, породени от земетресенията през годините;
- "Концертна зала" - има забележителна акустика и там са пеели много хорове, включително Лили Иванова;
- залата "Космос" - наречена така, заради карстовите форми, приличащи на излитащи ракети;
- залата "Белия замък" - заради големия сталактон, приличащ на замък.
Легендата за Съева дупка казва, че тя е наречена на братята Съе и Сею, които са се укривали там от турците по време на робството.

Прочетете Цялата Статия...
8:33 | Author: ina

Един ден от времето на турското робство, Гаази Сафедин паша, заедно със своята войска осквернил душите на хората при Турчи мост. След което с шум и веселби се смъкнали в долината. Навън бушувала буря, виели кучета. Страшни светкавици осветявали намръщената планина. Хората оплаквали мъртъвците и загубената си вяра по къщите. На сутринта при пашата се вмъкнал стотникът Хаджи Сюлейман, разтревожен и бледен.
- Паша! - прегърна краката на Гаази Сафедин той - страшни работи са извършили нощес гяурите!
- Говори направо Сюлеймане! И пред джендема няма да трепнат очите ми - изревал разяреният Гаази.
- В пясъка сред селото се търкалят изпотъпкани с крака кауци и чалми, валят се трупове на избити еничари.
- Кой, кой е направил това? Хванете гяурите и ги набийте на кол! - разпоредил се Гаази Сафедин.
- Претърсихме селото, но мъже не намерихме, господарю! - казал сломено Хаджи Сюлейман.
В това време в одаята влязъл Хаджи Стойко. Той се усмихнал лукаво:
- За убийците ли питаш, агалар? Те са горе в манастира "Света Неделя".
- Вземи стотнята си, Сюлейман и срути манастира! Камък да не остане от стените му, а хората избийте.
Едва на четвъртия ден пристигнал окървавен еничар и казал на пашата:
- Непревземаема крепост е манастирът, паша!
Цял месец ордата на Гаази Сафедин налитала като черен облак върху бялата каменна ограда на манастира, ала несломима била силата на българите. В решителния час те помитали с камъни и дървета озверелите турци.
В началото на втория месец Гаази Сафедин предложил:
- Предайте се и приемете правата вяра, ако искате спасение! Не виждате ли, че друго спасение за вас няма? Защо напразно да проливаме кръв?
- Ние се бием за род и вяра, паша, и няма да се предадем! Не се страхуваме от смъртта!
Като гладна глутница вълци завили еничарите, вдигнали стълби и започнали да пълзят по стените. Ала пристъпът им се разбил в яката твърдина. Грозно и страшно ечели предсмъртните писъци на пометените от стената на манастира турци.
- Само гладът и жаждата ще ти помогнат да победиш бавно, но сигурно гяурите, господарю - посъветвали Гаази Сафедин.
Обсадата се проточила с месеци. Българите били подложени на глад, жажда и студ. През един есенен ден на стената на храма се появил човек. Като сянка, излязла от гроба, той се навел, махнал с ръка към турците и едва чуто промълвил:
- Всички са мъртви. И аз ще умра! Но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни.
Вярва се, че Света Неделя превърнала умрелите за род и вяра българи в орли. Когато турците влезли в крепостта, там нямало нито живи, нито мъртви люде. А докато еничарите с рев и злоба душели светинята, в небето гордо се реели орли.

Прочетете Цялата Статия...
9:10 | Author: ina

Преди много години златоградчанин отишъл на пазар в Одрин. Там попаднал на едноок търговец, с който се разговорили. Говорили дълго време, след което турчинът попитал пътника откъде е. Той му отговорил, че е от Златоград. Тогава турският търговец му казал:
- Беше отдавна, аз бях още млад и служих в турската войска. Тогава обикаляхме земите ви и налагахме вярата си на гяурите. Един ден бяхме завързали конете си и пиехме кафе на пазара в Златоград и изневиделица се зададе буря. От близкия връх в планината прилетяха ято черни птици. Те се спуснаха над нас и започнаха да кълват очите ни и всеки конник остана с едно око. Побягнахме ужасени от града. Нямахме време дори да отвържем конете си, разсякохме поводите им със саби и избягахме. Вашият град си имаше закрилник! Тази легенда се предавала от уста на уста. Тя е свързана със закрилника на града Св. Атанас и затова през 1924 г. е построен параклис "Св. Атанас".

Прочетете Цялата Статия...
10:32 | Author: ina

Традицията за носене на златни пръстени е възникнала в древен Египет. По това време накитът е изпълнявал ролята на печат, с който фараоните удостоверявали заповедите си. След време египетската аристокрация започнала да кичи ръцете си със злато, а по-малко заможните граждани се кичели със сребърни, стъклени или глинени накити.
В края на ІІ в. от н.е. годениците започнали да си разменят бронзови халки, а през ІІІ в.- златни. В ІV в. халките станали част от брачната церемония. Католиците ги поставяли на безименния пръст на лявата ръка, а източноправославните на дясната, заради вярването, че на този пръст се намира „вената на любовта”, която води направо към сърцето.
В древния Рим пръстените определяли социалното положение на хората – само висшето съсловие имало право да носи злато, свободните граждани – сребро, а робите – желязо. При римляните възникнал следния ритуал с венчалната халка – преди сватбата младоженецът предавал на родителите на бъдещата булка пръстен, с който искал да докаже, че вече е поел ангажимент да се обвърже с дъщеря им и има възможност да се грижи за нея. Този ритуал бил по-важен и от самата сватба, която се възприемала като завършек на поетото обещание.
В средновековна Франция вярвали, че да успее омъжената жена да привлече по-млад от нея мъж, е достатъчно да прекара през брачната си халка носна кърпичка и после да я подари на своя възлюбен. По времето на междособени войни между германски земевладелци, барон Ото Клоценбах поръчал да му направят ризница от брачни халки, подарени му от неговите многобройни любовници. Баронът вярвал, че любовта на жената, с която е пропита ризницата му, ще го направи неуязвим към оръжието на врага. Той наистина оцелял във всички битки, но за нещастие паднал в блато и повлечен от тежката си любовна ризница, се удавил.
Според някои източници произхода на традицията да се даряват младоженците един друг със сватбени пръстени е възникнала в италианския град Перудже, където и до днес се съхранява реликва - пръстен с аметист, който според легендата Йосиф дарил на Мария в знак за вярност. Оттук и дошла модата на венчални халки с камъни.
От исторически факти се разбира, че халките със скъпоценни камъни (традиционно диаманти) започнали да се използват през 15 век. Известно е името на мъжа, който подарил за първи път пръстен с елмаз на своята съпруга в деня на сватбата. Това бил Максимилиан Австрийски , а неговата съпруга Мария Бургундска.
В католическите страни известно време съществувал обичай да се разменят по време на сватбата пръстени от различни метали. Символът на вярност за жениха се изработвал от злато, а за невестата - от сребро. При това на всеки пръстен се гравирало името на другия съпруг, така че булката получавала халка с гравирано име на съпруга си, както и обратното. В някои католически общества тази традиция се спазва и до днес.
В някои европейски страни било прието да се използва една и съща халка като годежна и сватбена. В тези случаи пръстенът се считал за годежен, до тогава, докато на него не гравирали името на съпруга и датата на сватбата. След което халката вече се смятала за сватбена.
В древен Китай се вярвало, че брачните халки се носят на безименния пръст, тъй като той символизира брачния партньор. Палецът според тях символизира родителите, показалецът - братята и сестрите, средния пръст - самият ти, а малкият пръст са твоите деца.
Древните китайци определили безименния пръст, като символ на брачния партньор, след като открили следната зависимост:
Отворете своите длани една срещу друга. Пречупите средните си пръсти и ги постави един до друг (като е показано на снимката), след което допрете върховете на останалите си пръсти.
Когато сте готови, опитайте да разделите палците си (родителите). Те се отварят, защото няма да прекарате целия си живот с родителите си, трябва да ги напуснете рано или късно.
Съберете палците си и се опитай да разделите показалците си (братята и сестрите си) - те също се отварят, защото братята и сестрите също ще имат собствени семейства и ще са отделно от вас.
Съберете показалците и разделете малките си пръсти (децата) - и те се отварят, защото след време те ще се оженят/омъжат/ и няма да са при вас.
А сега съберете малките си пръсти и се опитайте да разделите безименните (партньора) -изненада - това е невъзможно, тъй като съпруг и съпруга трябва да останат заедно, в добро и зло за цял живот.

Прочетете Цялата Статия...
12:00 | Author: ina











Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment