6:12 | Author: ina

Легендата за първата русалка датира от 1000 г. пр. Хр. и нейният произход е Близкият изток. Легендата разказва за богинята Атаргатис – майка на прочутата царица на Асирия Семирамида. Тя била влюбена в смъртен овчар. Един ден тя го погубила по невнимание. Тогава богинята от отчаяние решила да се хвърли в езеро и да прекара остатъка от живота си като риба. Но нейната божествена същност не позволила на водите да я трансформират изцяло и тя запазила тялото си на жена, но вместо крака получила рибешка опашка.

Европейските легенди придават на русалките фатализма на жестоки прелъстителки на моряци и рибари. Според безбройните моряшки истории, родени най-вече в крайбрежните градове, сирените подмамвали екипажите на корабите с чудния си глас и невероятната си красота. Запленени от тях, моряците и рибарите скачали във водата и се удавяли, тъй като русалките ги отвеждали заедно със себе си в морските дълбини.
Според други предания, когато някой кораб се загубел в непознати води, много често именно жените риби били вестителки на най-лошото – че наблизо бряг няма и че екипажът е обречен.
За разлика от фаталните и жестоки прелъстителки и вестоносци – русалките и сирените, други жени, обитателки на океаните и моретата от гръцката митология – нереидите (спътничките на бог Посейдон), пък винаги били готови да помогнат на изпаднал в беда или буря кораб или рибар.

В арабските приказки също се споменава за “Морските хора”. За разлика от останалите русалки, арабските приличат много на земните жени. Единственото, което ги различава, е способността им да дишат и да живеят под вода. В приказките на Шехеразада често русалките са се женели за земни мъже, като потомците на подобна двойка неизменно наследявали способността на майките си да живеят под вода.

Древните гърци не се съмнявали нито в съществуването на мистичните жени риби, които били наричани с общото название сирени (разликата между сирени и русалки е малка, като в някои езици двете думи са синоними).
Според древният философ Анаксимандър хората са произлезли от морско животно, а сирените били “липсващо звено” в човешката еволюция.
Според гръцките предания сестрата на Александър Македонски Тесалоника (на която е кръстен впоследствие и град Солун) след смъртта си също се превърнала в русалка.

Прочетете Цялата Статия...
8:23 | Author: ina

Според гръцката митология музите са 9-те дъщери на Зевс и Мнемозина, покровителка на изкуството и науката.
Калиопа /сладкозвучна/ - музата на епическата поезия и по общо на науката. Тя е най-възрастната и най-мъдрата от музите. Съдия в спора за Адонис между Афродита и Персефона. Майка на тракийския певец Орфей и Лин (в други митове, Орфей е син на цар Еагър). Нейните атрибути са плоча или свитък и калем.

Талия /цветуща/ - муза на комедията и леката поезия. Тя е жената на Аполон, а децата им корибантите. Изобразявана е с комическа маска в лявата ръка и с овчарска гега в дясната на главата с лавров венец.

Урания /небесна/ - муза на астрономията и астрологията. Изобразявана е със земното кълбо и указателна палка в ръце.

Мелпомена /пееща/ - муза на трагедията и театъра. Често е изобразявана с венец от лозови листа или от листа на кипарис, с мантия, с трагическа маска в едната ръка или меч или тояга в другата (символ на неизбежното наказание за човек, нарушил волята на боговете).

Полихимния /богата с хвалебствени песни/ - муза на химническата поезия, първоначално муза на танца, по-късно и на пантомимата. Изобразява се забулена, без атрибути.

Евтерпа /услаждаща/ - муза на музиката и лирическата поезия, изобразявана е като млада жена с флейта. Според някои писатели тя е измислила двойната флейта.

Клио /прославяща/ - муза на историята. Изобразявана е с руло пергамент и дъскички. Името ѝидва от корена κλέω или κλείω, означаващ „разказвам“ или „правя известен“.

Ерато /обична/ - муза на любовната поезия. Изобразявана е с лира или китара в ръка.

Терпсихора /обичаща танците/ - музата на танца. Обикновено е изобразявана танцуваща с лира и плектрон в ръце.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:06 | Author: ina

В село Борово през 1933 г. пристигнал Йордан Стойчев Дрянков. Той е роден в село Ковачевица, Гоцеделчевско, и още от детинство се отличавал с голяма религиозност. Йордан се отказал от светски изгоди и земно благополучие, бил беден, извънредно скромен и честен човек, готов да понася всякакви унижения заради Бога. Понякога дори се държал много странно и непонятно за околните.
Йорданчо, както го наричали всички, понякога получавал видения. За едно от тях ­ явяването на кръст на небето ­известява цар Борис III, с когото се познавал лично.
След една нощ, прекарана на връх Кръстов, му била открита историята на мястото.
Тази история разказва, че на този връх се издигал голям манастир, в който се пазела частица от Кръста Господен. Преди това тази частица, която била прикрепена към кръст или от нея бил направен кръст, се съхранявала в Истанбул в султанската съкровищница. Но руски цар научил за това и изпратил пратеници с богати дарове за султана, като им поръчал:
- Като поиска султанът и той да ви даде подаръци за мене, вие му кажете, че вашият цар не иска нищо друго, освен дървения кръст, който е научил, че се пази в съкровищницата ви.
Пратениците изпълнили поръчката на царя и султанът им дал искания кръст. Но майката на султана, като научила за това, му рекла:
- Какво си направил? Знаеш ли, че този кръст крепеше властта и силата ти? Пусни потери да хванат пратениците и си го вземи.
Султанът веднага изпратил хора, но те не могли да хванат пратениците. Като узнали, че ги търсят, те не се върнали по пътя, по който дошли, а се отправили към Средните Родопи. В манастира на връх Кръстов русите предали на монасите кръста и заминали за Русия, като мислели, може би, по-късно да дойдат и да го вземат.
Но не след дълго манастирът бил нападнат от турците и разрушен до основи, а монасите избити. Те успели обаче да скрият кръста в подземното манастирско скривалище. Йорданчо съобщил още, че му било казано да направи и постави висок метален кръст в знак на това, че там има частица от Кръста Господен.
След случилото се в Борово Йордан Стойчев отново се явил при цар Борис III и му разказал всичко. По това време при царя се намирал запасният подполковник Величков, който заявил, че на него Бог му открил как трябва да изглежда металният кръст и къде да бъде отлят. Така било решено да се отлее 66-килограмов кръст, като разходите по изработването му били поделени между цар Борис III и подполковник Величков.
На 1 май 1936 г. металният кръст е донесен от Йорданчо и подполковник Величков на връх Кръстов, където в присъствието на цялото село Борово е бетониран на източното възвишение на върха и осветен от свещеник Петър Василев Кошелев. В края на водосвета на менчето със светена вода кацнало бяло гълъбче, което след това литнало към западното възвишение на връх Кръстов. Йордан Стойчев посочил гълъба и казал на хората да го последват, защото той ще им покаже къде се е намирало старото манастирско аязмо. Гълъбът кацнал на една скала, в долната част, на която след разчистването на натрупаните камъни бликнала вода.
Йордан Стойчев изчезва и около 1960 г. мъченически умира в Ловешкия лагер, като жив е закопан до главата в пръст. Животът му остава непроучен и около него продължават да съществуват много неясноти и загадки.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:58 | Author: ina

Според вавилонски мит в града Урук живял някога един могъщ владетел, Гилгамеш. Нямало на земята човек, който да го надминавал по сила. Нито огън, нито оръжие ловели тялото му и в битките никой не можел да устои на страшните му удари. Като създание на боговете Гилгамеш бил две трети бог и една трета човек. Той много жестоко се разпореждал с жителите на града Урук. Използвал жените на поданиците, които харесвал, като мъжете им пращал да работят на стената около града, която заповядал да се направи.
От сутрин до вечер небето се огласяло с молитвите и стенанията на поданиците за облекчение. Най-сетне господарите на небето послушали жалбите на жителите на Урук и поръчали на богинята Аруру да освободи града от тиранина.
Господарят на небето рекъл:
– Създай един герой, подобен на Гилгамеш, създай едно същество с голяма сила и нека излезе да се съревновава с владетеля на Урук!
Богинята се подчинила на заповедта на Ану и направила от глина могъщ герой, силен като самия Гилгамеш. Той бил много див и свиреп. Живеел в дивата пустош, тялото му било покрито с козина и зверовете го смятали за свой брат. Името му било Енкиду.
Един ден местен ловец видял дивия човек и разказал за него на Гилгамеш. Тогава Гилгамеш изпратил заедно с ловеца мъдрата и безсрамна блудница Шамхат. Надявал се, че тя ще успее да прелъсти дивия човек и зверовете ще го напуснат.
Енкиду наистина се отдал на ласките на блудницата. Когато изминали седем дни, усетил, че слабост е обхванала цялото му тяло. Погледнал към зверовете, неговите братя, но те избягали от него. Отчаян , Енкиду се върнал при Шамхат и седнал в нозете й, а тя му разказала за Гилгамеш и го повела към град Урук. Щом се срещнали, двамата гиганти веднага вплели тела в чутовна борба, но нито един от тях не могъл да победи другия. Двамата герои, след толкова дълга и ожесточена битка, която останала без победител, станали приятели и Енкиду останал при Гилгамеш в града.
Минало време и седейки без работа в Урук, Енкиду започнал да усеща, че силата му отслабва още повече. Затъгувал за дивата пустош и поискал да се върне там, но Гилгамеш му казал:
-Приятелю, далеч от тук са планини на Ливан, които са покрити с кедрови гори. Те се пазят от страшния Хумбаба. Ще отидем там, ще победим чудовището, ще отсечем дърветата и ще построим град, за да прославим имената си.
Принесли жертва на боговете и потеглили на път. Дълго вървели двамата могъщи герои и накрая стигнали до горите в планините на Ливан. Намерили пазача на планинските кедри - свирепото чудовище Хумбаба и го убили с три удара - всеки нанесъл по един, а третия - двамата заедно. Когато изгряло слънцето, Гилгамеш започнал да сече дърветата, а Енкиду изскубвал коренищата. Когато привършили, спуснали дърветата до брега на Ефрат и потеглили обратно към Урук. Веднага щом се върнали Гилгамеш се измил, за да премахне умората и прахта от дългия път и заблестял с цялата си красота.

Богинята на любовта Ищар не могла да устои на хубостта му и го пожелала с цялото си сърце. Но Гилгамеш знаел злощастната участ на предишните й възлюбени и я отхвърлил. Разярената богиня изпратила в Урук страшния Небесен бик, за да отмъсти на героя. В гнева си пожелала бикът да убие Гилгамеш и да опустоши града му. Енкиду обаче съзрял пръв небесното чудовище и се хвърлил насреща му. Гилгамеш го последвал и заедно убили бика на Ищар. Изпълнена с желание за мъст, богинята се обърнала за помощ към боговете, които вече били достатъчно разгневени заради убийството на Хумбаба и похищението на кедрите в Ливан.
"Тези, които отсекоха кедрите и убиха Небесния бик и Хумбаба, трябва да умрат!" - решили по боговете. Но върховният бог Енлил възразил: "Нека умре само дивият човек Енкиду. Гилгамеш трябва да живее!"
От този миг Енкиду започнал да губи силата си. Отчаян плачел той и проклинал блудницата Шамхат, която го довела в града. На сутринта Енкиду умрял в страшни мъки, а Гилгамеш бил потресен и неутешим без своя приятел и брат. В отчаянието си, избягал в дивата пустош и за пръв път усетил, че е много самотен и смъртен. Тогава, за да не го постигне участта на Енкиду, тръгнал да търси за себе си безсмъртие. Така стигнал до един мрачен пролом в планината, през който минавал пътя към обиталището на боговете. Там обаче стоял страж, който преграждал входа. Гилгамеш разкрил мъката, която терзаела сърцето му и помолил да го пусне. Стражът отворил портата и героят потънал в гъст и непрогледен мрак. Вървял цели дванадесет дни и нощи, без сън и храна, но не се предавал. В края на дванадесетия ден видял слаба светлина и достигнал до мъртва каменна градина с цветя от халцедон и лазурит. Там бавно носела водите си реката на смъртта. Гилгамеш застанал на брега и помолил лодкаря да го отведе до острова на блажените, където живеел заедно с жена си безсмъртният Утнапищим. Утнапищим бил единственият човек, който преживял всемирния потоп и понеже живота му бил праведен, боговете направили него и жена му безсмъртни. Гилгамеш поискал да узнае как е станало това и старият мъдрец му разказал историята на потопа. Разказал му как след това боговете се събрали и му подарили безсмъртие, заради добрините, които извършил. Гилгамеш разбрал, че боговете няма да се съберат повторно, за да направят и него безсмъртен. Когато се сбогували и господарят на Урук тръгнал тъжен по обратния път, Утнапищим го съжалил и му разкрил тайната на цветето на вечната младост:
- Върви обратно, без да ядеш и спиш, докато стигнеш една бездна. Спусни се в нея и хвани в тъмата цветето, което ще убоде ръката ти. В него е твоята младост и младостта на всички хора. А след това ще стане това, което наредят боговете!
Дълго вървял Гилгамеш и когато достигнал бездната, се спуснал в непрогледния мрак. Щом усетил остра болка, свил ръка и откъснал цветето на вечната младост. Внимателно стискал той скъпоценното цвете и вървял още дълго, докато съзрял светлина. Слънчевите лъчи се отразявали в бистрите води на планински поток. Гилгамеш оставил внимателно цветето и се потопил във водата, за да се освежи и измие окървавената си ръка. В това време една змия погълнала цветето на младостта, веднага се подмладила и сменила старата си кожа. Опечален и изморен от преживяните премеждия, героят се върнал в родния Урук, но като видял издигнатите по негова заповед стени около града, разбрал, че безсмъртието на човека е в неговите дела. От този миг, буйният и груб Гилгамеш се преобразил и станал мъдър и справедлив цар...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
8:40 | Author: ina

Семирамида, асирийската царица, е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Нейната история е свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Той е описван като владетел, който е бил жаден за власт. От велик завоевател се превърнал в тиранин, който завладява почти цяла Месопотамия, вкл. и градът, в който се е родила Шамурамат.
Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат/Семирамида/ му дава съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, тъй като оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останала още от времето на Ной.
По време на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурово, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата, разкъсват Нимрод.
Шамурамат е имала незаконно дете и Нимрод я заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта й. Тогава Шамурамат решава да го убие. След смъртта му, тя поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка.
В армията имало първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна.
Тя не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са и първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад с желание за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия.
След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия. Тя се върнала след предупреждение от египетския жрец, че синът й и готви смъртта. При завръщането си в Бактрия, Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но той се превърнал в един от най-големите провали на управлението й. Огромната армия, която била подготвила за преминаването на р. Индус е спряна, тъй като конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.
Според легендата, след като се завърнала, Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Целта била да изпревари сина си и да го убие първа, но синът й – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.
Семирамида е първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името й е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Самирамида на севера или на запада.
Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
6:56 | Author: ina

Според тази легенда Залмоксис е бил обикновен тракиец от племето гети, който един ден слязал в земята на боговете през отвор в златните скали. При живите се връщал само веднъж годишно, за да чуе желанията на своите събратя. Този ден бил денят на пролетното равноденствие. На същият ден от най-високата скала тракийците изпращали своят пратеник до Залмоксис. За пратеник се избирал най-смелият, най-красивият и най-добрият сред тракийците. Този пратеник се хвърлял от скалата надолу към пропастта където имало забучени колове. Ако той оцелее, това означавало, че Залмоксис не одобрява пратеника и той не е достоен за говори с него. Цялото племе се отрича от недостойният си събрат и го оставя да умре в агония, за да не отиде в отвъдният свят на непрестанни веселби и пиршества. На следващият ден ритуала се повтарял и така до успешното отпътуване на пратеника при Залмоксис.
Смята се, че Залмоксис е слязъл при боговете през път в Мадарските скали и от жертвен камък в подножието на същите скали, траките са пращали своят пратеник.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:51 | Author: ina

Преди много векове живеели на висок хълм бедни хора. Вместо къщи имали землянки или изкопани в скалите пещери. Те се прехранвали с лов и с диви плодове. Използвали само примитивни оръжия. Те често ставали жертви на зверове и други диваци, живеещи наоколо. Хълмът, на който живеели бил достъпен само чрез една пътека, на която винаги имало стражи. Един ден, по време на лов, те срещнали в гората хубав и добре изглеждащ момък. Странно било как е попаднал там. Той бил много гъвкав, извивал се странно и се провирал на невъзможни места. Нарекли го човекът-змия. Предполагали, че е от знатен произход и го приели сред себе си. Съвсем скоро той научил техния език, и започнал да споделя с тях нещата, които знаел - научил ги да правят стрели и лъкове, капани и примки, да ловят риба. Показал им как да строят къщи и им помогнал да прогонят зверовете и диваците надалеч. Разказвал им за своя предишен живот, в далечна земя, от която дошъл с кораб, който потънал при крайбрежните скали.
Не минало много време и жителите на хълма го избрали за свой цар. Водени от неговата мъдрост и опит започнали да водят спокоен живот, без лишения и смъртни опасности. Кекроп - така се казвал царят - започнал да изгражда нов град, с къщи, пазари и храмове, а хората покрай многото работа не му били измислили още име. Минали години и един ден, незнайно как преминали през стражата, се появили двама странника - мъж и жена. Пред слисаните жители се представили за богове - за Атина и Посейдон. Поискали да срещнат с царя. Когато ги завели при Кекроп, богът на морето казал:
- Наречете града на мое име, и ще ви дам много богатства и слава, ще ви направя умели мореплаватели, ще ви закрилям и ще ви дам това животно - Посейдон ударил в скалите и от там се появил кон, какъвто хората не били виждали - то ще ви служи вярно и в лов, и в оран, ще тегли колесниците ви и ще бъдете непобедими.
Дошъл ред и на Атина, която предложила:
- Ще ви дам мъдрост и закони, ще ви закрилям и ще живеете в мир и справедливост. Ще ви дам и това дърво, което да наречете маслина. То ще ви храни, зимата ще ви топли, неговото масло ще осветява нощите ви, а лятото ще се криете по сянката му.
Труден бил изборът, който селяните трябвало да направят. Започнали спорове, а някои даже се скарали. Никой не можел да убеди противниците си да приемат едно решение. И двете предложения били дотолкова изкусителни, че решили да преброят гласовете за едното и другото. Резултатът бил равен и споровете се подновили. Тогава решили царят да направи избора. Кекрон без много да мисли избрал за кръстница да приеме Атина, както и нейните дарове - бил убеден, че мъдростта е най-важна за развитието на града.
Посейдон вместо да се обиди, оставил и своите дарове на атиняните. Така те се сдобили с мъдрост, били им обещани богатства и слава, закрила в морето, и получили коня и маслиновото дърво. Скоро Атина станал наистина процъфтяващ град, войниците й били непобедими, а мореплавателите нямали равни на себе си. Царете, които се сменяли, управлявали мъдро и човечно, всички живеели водени от законите и били благодарни на цар Кекроп за правилния избор. Построили величествени храмове, посветени на Атина и Посейдон, и всяка година им принасяли богати дарове. Маслиновото дърво, дарено от Атина, още е живо на Акропола. А храмът на богинята - Партенонът - и до днес се извисява на хълма, заселен преди хиляди години.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:59 | Author: ina

Легендата разказва, че била още съвсем малка Света Петка, като чула божието слово и посветила живота си на него. След дълги години гонения, тя дошла по нашите земи. Но гоненията не спирали. Веднъж, преследвана, Света Петка видяла пещера и се скрила в нея. Потерята отминала и тя се поуспокоила. Носела със себе си малко брашно и си замесила питка. Запалила огън в една от нишите и видяла, че той излиза от друго място и разбрала, че пещерата има и друг изход. Опекла си питката, но щом отчупила парче от нея, дочула отново потерята и побегнала през дупката в пещерата, през която минавал димът от огъня. Тогава влезли преследвачите, но не намерили никой в празната пещера. Единия преследвач посегнал да си отчупи от питката и тя се вкаменила.
Все още могат да се различат една вкаменена питка и отпечатъците от дланта и краката на светицата.
От тавана се процежда вода, за която се вярва, че са сълзите на Света Петка и притежават лечебна сила.
Местните хора събират и раздават от тази вода по празници. Тя е светена вода.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:41 | Author: ina

Населението от цялата околност е строило каменната крепост над стръмната урва. Турците били удивени от храбростта на защитниците й и дирели път как да завладеят тая твърдина. Нейното превземане откривало път към София, затова султанът бързал и често пришпорвал пашата. като не могли чрез бой и победа, решили с хитрост да опитат или чрез предателство някакво...

Легендата разказва за една жена от село Бистрица, която работила сама дълго време на укрепителната стена и знаела тайната врата, през която нощно време слизали към Искъра да налеят вода и да я занесат на смелите бранители на крепостта. Всички строители се клели да не издават тайната врата, дори и на страшни мъки да ги подложат.
Един ден жената, докато държала в ръцете си невръстното си дете, то заплакало. В този момент пашата обикалял тия места и оглеждал твърдата крепост. По рева на детето той открил овчарката. Поздравил я той с добър ден, а тя му отвърнала с дал бог добро. После пашата рекъл:
- Не бой се, булка, нищо лошо няма да ти сторя, ако ми кажеш истината - ти помага ли, когато поправяхте стените на Урвич?
- Па помагах, целият народ помага и работи там.
- Посочи ми тогава вратата, през която слизат нощя за вода на Искъра.
Стреснала се жената. Тръпки я побили при мисълта да престъпи клетвата, която дала - да запази в тайна вратата към Искъра.
- Ако не ми кажеш, ще те блъсна заедно с детето ти в пропастта - заплашил я пашата.
- Не знам, аго, не мога да кажа, клела съм се да пазя тайна - проплакала жената.
- Не знаеш, не искаш, клела си се! - извикал свирепо пашата и заповядал на войниците си да я хвърлят в пропастта.
- Стойте! Ще кажа, бог да ме убие - извикала жената и посочила витата скала. - Ей оттам...
Пашата наредил да пуснат жената и се спуснал надолу по сипея, а след него и войниците му.
Ведена, така се казвала овчарката, останала горе при стадото си, притискала детето до гърдите си и се молела Богу да прости греха, който сторила заради детето си. Цяла нощ не мигнала, а сутринта чула страшни писъци и олелия откъм крепостта.
Войските на българския цар, защитниците на крепостта, доловили навреме предателството и успели да се измъкнат през нощта из обсадата. По стръмната пътека за манастира "Архангел Михаил" забегнали към Самоков и Доспейското кале, което и досега се знае като "Шишмановото кале", а върхът - Шишманица, където загинал Иван Шишман.

Турците превзели и разбили Урвичката крепост - останали само руините. Предателката Ведена се вкаменила с детето си над самия бряг на реката, която оттогава нарекли Ведина река.
В село Бистрица, което днес е квартал на София, и досега разказват за предателството на някогашната им съселянка Ведена. Според техния спомен, когато Ведена предала калето, цар Шишман и войниците му усетили, че ще се случи нещо лошо - от няколко дни турците били спрели натиска. Съгледвачите на царя, които обикаляли из полето да узнаят силите на нападателите и намеренията им, видели пашата да разговаря с овчарката и тя с ръка да сочи към крепостта. Разбрали предателството и побързали да се вмъкнат по тайния път в Урвич, та донесли видяното на царя. Той повикал болярите си и им рекъл:
- Не ще можем повече да държим Урвичката крепост, защото е предадена на турците тайната врата към Искъра. Ако я залостим, ще удържим крепостта още някой и друг ден, но ще измрем за вода. Трябва да бягаме и да се спасяваме, да спасим и войниците. Затова тайно ще се измъкнем в тъмното, ще се изтеглим към Самоков и там ще дадем силен отпор на турците.
Болярите се съгласили с думите на цар Иван Шишман. Взели царските съкровища и знаци и ги закопали в скалата под Градището, а после пробили планината и пуснали водите на река Искър да минават направо. Водата заляла дупката със съкровищата, заличила я напълно. Царят заедно с всички защитници се измъкнал тайно и избягали, но накъде - никой не знае. По тия места повече боеве не са се водили.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:53 | Author: ina

Според казахския епос в пъпките на лалето е скрито щастието. Дълго време никой не е могъл да разтвори красивото венче. Веднъж го съгледало малко дете. С радост то дотичало до поляната и с нежните си ръчички докоснало цветето. Пъпката се разтворила и голямото човешко щастие литнало по земята. В Узбекистан съществува поверие, че небесносиньото лале, което расте и цъфти в планините, носи щастие.

Прочетете Цялата Статия...
22:55 | Author: ina

Всичките легенди са свързани с името на Царица Елена – съпругата на Цар Асен.
Според едната легенда, към края XII в. българската царица Елена , минавайки със свитата си през Баткунската крепост, си счупила крака. Това станало на слизане от крепостта в землището на сегашната Паталеница и от словосъчетанието Упатила Елена възникнало името Паталеница.
Според втората легенда царица Елена минавала по тия места, където сега е Паталеница. Там било само гора и нямало никакво село. Когато се строшила каляската, от гората изскочили разбойници. Царицата като ги видяла, избягала в гората. Стигнала до една колиба. А в колибата – една стара баба, няма и сляпа. Бабата скрила царицата под стари черги. Когато разбойниците дошли да видят дали не се е скрила царицата в колибата, бабата нищо не им отговорила, а само им показвала очите си, че не вижда и устата си, че не може да говори. Така бабата спасила Царица Елена. А тя, като си отишла в царския дворец, изпратила на старата жена, в знак на благодарност, една престилка с жълтици. С тях бабата си направила голяма къща на мястото на колибата. И тъй като в тази местност е била патила царицата, нарекли новото село Патила Еленица, след което се променило на Паталеница.
Има няколко други легенди, свързани с имената на местности около селото. На югоизток от древния град Баткунион се намира местността "ТРАПЕЗИЦА". Преданието говори , че името си тази местност е получила от Иванко – организатор и водач на селското въстание през Второто българско царство, който подгонен от византийците, се укрива в Баткунската крепост. Оттам разбива противниците си и управлява пловдивска област. Баткунската крепост му служела за лятна резиденция. По разположение крепостта много приличала на Търново и затова той я нарекъл "ТРАПЕЗИЦА". Тук цар Калоян е разбил Иванко и е сринал крепостта и града със земята.
Следващата легенда разказва за Даян Делия. Той защитавал съселяните си от безчинствата на турските поробители и българските чорбаджии. Даян се влюбил в момиче от турски произход. Срещите между двамата млади били внимателно следени от турците и една нощ те устроили засада на Даян. Пробивайки обръча около себе си, той избягва в гората и образува хайдушка чета, която е действала около десет години. Към нея се присъединяват Атанас Качаков и Илия Качаков. Четата на Даян всявала ужас сред турците. Действията и станали причина за масовото изселване на турците от Паталеница към с. Црънча.
Скривалището на Даяновата чета било Тъмното дере, което след смъртта на смелия войвода било наречено от народа Даяново дере. Даян не е застигнат от турски куршум, а от лоша болест. Говорело се, че майката на Айше му направила черна магия.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:50 | Author: ina

Легенда разказва, че преди много-много години във френския град Лим живял един богат винопроизводител.

Той имал седем красиви дъщери. Един ден решил да посади седем лозя от различни сортове. От тях той искал да направи вино с изискан букет и да го остави като наследство на дъщерите си, за да ги предпази от раздор, а владенията си – от подялба. Но момичетата, които били с независим характер, събрали реколтата и направи седем различни вина, всяко от които отговаряло на вкуса и темперамента на една от сестрите.
Емилия била най-младата и романтична сестра. Тя обичала цвета на акацията, шипката и разходките покрай реката. Свежестта на характера й определила избора на виното Шардоне. Тя му подарила красив златист цвят и му внушила ароматите на цитруси с леки нотки на плодове и полски цветя, за най-голямо удоволствие на любителите на рибни блюда и бяло месо.
Клотилд – весела, лека и подвижна, отдала гласа си за виното Совиньон блан. Тя се стремила да запази неговия изумителен, несравним вкус, с присъщата му живост на екзотични аромати, който е способен да удиви и очарова всички поклонници на марката "7-те сестри", също така то прекрасно се комбинира с рибни блюда и морски дарове.
Розалия - насмешлива и своенравна палавница, обичала ярките цветове, които много добре се връзват с виното Каберне Совиньон Розе. Това свежо, сухо вино, пълно с плодова изящност, с много сложен букет от виолетки, малини и ямайски пипер в прохладна лятна нощ кара дори въздържателите да пеят. Прекрасно съпровожда блюда от риба, пастет, а също и салатата.
Меката, заоблена, страстна Розалина обичала гроздето Мерло и създала от него кадифено сухо вино с пурпурен цвят с тон на вишна и ароматни плодове в букета. Уникалният му плодов вкус чудесно се съчетава с месо на скара, птиче месо с трюфели, задушено агнешко и свежо сирене. Тя сервирала виното с температура +15 ° С.
Решителната, волева, щедра Мадлен вдъхнала във виното Каберне Совиньон цялата си страстност. Добре заобленото й вино може да бъде пример за природно равновесие и наистина е украшение на цялата гама на "7-те сестри". То има аромат на черен касис, вишна с пикантни подправкови нотки и има дълъг плодов послевкус. Идеално подхожда на месни блюда и за направата на сосове.
Истинска селянка, смелата и добродушна Мария веднага се влюбила във виното Сира. Тя без задни мисли му придала целия си ентусиазъм и мъжественост на характера си, а на лозята й все още продължава ръчното събиране на гроздовете. Сирата е един от най-старите сортове грозде в света, който дава плодови вина със свеж вкус и деликатен аромат на подправки на финала. Това вино чудесно допълва блюдата от дивеч.
Милата Валентина обича да посреща гости, които гощава с шунка, колбаси, месо на скара и Гренаш от лозята си. Гренаш е типичен сорт грозде за горещ южен климат. Този сорт се отличава с високо съдържание на захари. От него се получава екстрактивно червено сухо вино, имащо лека тръпчивина във вкуса.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:48 | Author: ina

Легендата разказва за майстор Стефан от с. Брезен. На един Богородичен събор в Искрец се видели с Богдана от Загъжене, заприказвали се и после често си търсели сгледа.
Стефан превивал шия цял ден у ковачницата и майсторел- кое за управата на каазата, кое за бедните си съселяни. Помагал му чирак Илия. И както си седял, майсторът почвал:" Богдана - бог да убие, кад'мене да се превие- чекам я, чекам да дойде или по друм за друг да ойде! Богдана- богу прилега,мене ме мъка налега!..."Отскача чука от наковалнята и припява, а разжарените искри от желязото пръскат златни звездици. В това време вратата изскърцва жаловито.
-Аферим, майсторе! И работата ти - работа, и песента ти- песен, еша ти няма!... А коя е тая мома Богдана, лична девойка трябва да е тъдява?- изкривил устни с котарашки поглед делибашията.
-То е... либето на майстора, от Загъжене! Такава мома трудно се ражда, а роди ли се, или младо умира, или зло носи на всеки , дето го погледне!- обадил се чиракът Илия. Отминали делиите, а сърцето на Стефан се сковало, сякаш приклещено на менгемето. Предусещал той нещо нередно от внезапното заминаване на турците. На другия ден вратникът на ковачницата пак се отворил по жежко пладне, само че вече вътре нямало песен.
- Ей, ербап Стефан! За сватбата да ми изковеш свещник от злато, а после- бешлик за детето!- коварно се усмихнал делибашията и подхвърлил кесия със злато през прага.
-Недей, Стефане!- чул се задавен глас от падинката. Тия пари са нефелни. По-добре сандък за гроб ми направи!...
Познал гласа майсторът, разбутал делиите и що да види - яшмак покривал омайното лице на изгората му, а нозете й - натъкмени в шалвари. Затичал се, хванал юздите на коня, дръпнал Богдана на земята и телата им се слели в едно. Разделили ги с псувни и ритници. Като видели, че всичко е свършено, момата грабнала един балван и го стоварила върху темето си. Строполила се на земята и повече не мръднала. Само от очите и продължавали да се леят бистри сълзи. Изял полагащия му се пердах майсторът, а войската продължила към Искрец да опустошава и плячкосва полските имоти.
Скоро на мястото, където се самоубила вярната девойка, изникнала чудо-чешма. С два чучура. А отпред над безводните дула, било изписано:" Тая чешма правил майстор Стефан - 1845. Ковачлъко учил, а чешмата самоук правил с чирако му Илия." С появяването на чешмата майсторът изчезнал. А от чучурите бликнала чиста като бисер букова вода.
Казват, че това били радостните сълзи на двамата влюбени, които се срещнали след смъртта. Тия радостни сълзи и днеска текат. Голяма трябва да е била любовта им, щом тая радост още блика и утолява жаждата човешка...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:48 | Author: ina

Легендата разказва, че когато Бог решил да раздава земя на отделните народи, българинът работил на нивата и поради тази причина отишъл последен за своя дял.
Но Господ вече бил раздал цялата земя. Замислил се какво да му даде, не му останало вече нищо. Тъй като българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Господ решил да му подари част от своята земя – рая.
И наистина – България е известна със своята богата, разнообразна и красива природа. Какво ли само няма на нейната територия – и планински исполини, и плодородни равнини, и обсипани с рози долини, и лазурно море...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:51 | Author: ina

В далечното минало Родопа била прочута с красотата си. Тя била харесвана много дори и от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове /Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета/. Тъй като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина...
Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Един ден Орфей се разхождал из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и стреснали Орфей. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина.
Родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Другата легенда за планината разказва, че в много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:22 | Author: ina

Преди много години Крали Марко живял в местността Падиш, а сестра му Мара живяла на връх Марагидик. Те живели в голяма братска обич и съгласие. С една брадва си секли дърва, с едно менче си готвили. Като си насече дърва, Крали Марко хвърля брадвата на сестра си, а като си наготви хвърля и менчето.
Един ден те решили да се надхвърлят с камъни. Крали Марко хвърлил по-голям камък и по-далеко от сестра си.
Там където паднал камъкът му, местността я нарекли падиш, а където паднал на сестра му - Мариният камък.
Сестрата на Крали Марко пазела прохода при върха, наречен на нейно име Мара Гидия, а брат и пазел Троянския проход.
Една нощ тя сънувала лош сън и повикала брат си да му го съобщи. Докато му разказвала съня си, турците нахълтали в Южна България. Крали Марко рипнал и започнал да ги бие. Рътът, наричан сега Турски рът, се облял с кръв и се покрил с трупове, но турците не свършвали, а силите вече отмалели. Тогава Крали Марко, както бил ядосан, захвърлил по турците тежкия си боздуган. Той прелетял над Турски рът и паднал далеч зад него в местността Падиш. Така се образувала Марковата дупка.
Мара отглеждала кози. През месец март тя пуснала козите на паша. Като ги пуснала на Балкана почнал да вали сняг и затрупал козите. С козите имало и ярета. Там където били затрупани козите и ярета и сега има много купчини, прилични на къртичини. До всяка голяма купчина има и малка. Местността се нарича Марините кози.
Крали Марко живял на Юмрукчал (сега наречен връх Ботев). Над юмрушките стени на Малкия Юмрук бил Марковия престол. Крали Марко имал ниви на равните места на Юмрукчакл и Дюзчал. Орал и сял жито на тях. Жънел узрялото жито, връзвал го на едри снопи и ги струпвал на Малкия Кръстец и Големия Кръстец да съхнат. Изсъхналите снопи изгорил на Големия Купен и Малкия Купен. Вършал житото си на Маркови хармани югозападно в подножието на връх Амбарица, на който пък трупал овършаното жито. Вкаменили се снопите, вкаменило се житото, струпано на огромен куп и така се появили споменатите върхове.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
23:02 | Author: ina

Според легендата за манастир "Св.Георги" в Поморие към края на ХVІІІ век в Анхиало се заселил турчинът Селим бей. Създал голямо феодално владение– чифлик.

Беят страдал от тежка неизлечима болест. Една нощ неговият ратай дядо Нено сънувал, че в чифлишкия двор тече извор с чудотворна вода. Нено не обърнал внимание на съня, докато не започнал често да му се явява красив момък, яздещ бял кон – свети Георги. Разтревожен от съновидението, ратаят разкопал тайно мястото и открил мраморен барелеф на свети Георги. В същия момент от това място започнало да извира вода. Благочестивият Нено разказал на господаря си какво му се случило. Скоро Селим бей повикал владиката на града, който му прочел молитва и го поръсил с водата от аязмото. С животворното действие на извора Селим бей се излекувал.
Вдъхновен от чудото, той се покръстил с цялото си семейство, приел християнската вяра и построил малък параклис, който поставил началото на манастира "Св. Георги".
След време, когато той овдовял, приел монашество и станал първият игумен, на манастира. Целият си имот от 3 800 декара земя дарил на светата обител.
И до днес всяка година на 6 май ежегодно се отслужва тържествена архиерейска литургия и поклонение. Празникът е съпътстван от тридневен панаир.
Поморийският манастир “Св.Георги” е един от най-почитаните манастири в Източна България. Храмовият празник 6 май е празник и на град Поморие.

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
22:59 | Author: ina

Арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята.
По някое време избухнал спор и единия приятел зашлевил шамар на другия приятел.
Удареният без да каже нито дума, седнал и написал на пясъка - Днес моят най-добър приятел ме удари!
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят.
Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но преди да стане късно другаря му го спасил. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък - Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
- Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?
Засмян, другарят му отговорил:
- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО,
от където никой вятър не може да го изтрие...

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment