Някога много отдавна чайката владеела светлината на деня. Тя се страхувала да не изгуби своето богатство и затова решила да заключи светлината в златна кутия. Когато искала отваряла кутията и поглеждала в нея. Виждала сини морета, червени риби, бели реки, зелени гори, шарени пеперуди и бели облаци. В мълчанието на времето тя гледала картината на вечността. Чайката пазела светлината, а хората живеели в тъмнина. Те не познавали нито небето, нито земята, нито пък морето. Това натъжило техните сърца. Чудели се как да открият кутията на чайката, за да се порадват на светлината, за която само били слушали.
Един ден гарванът решил да се престори на болен и казал на чайката, че единствения лек за него е да погледне светлината. Чайката се смилила и се съгласила да погледне за миг в кутията. Но тогава гарванът грабнал кутията и я занесъл на хората. Когато погледнали в нея и видели сини морета, червени риби, бели реки, зелени гори, шарени пеперуди и бели облаци. Хората познали света и открили какво е щастие. По нататък те щели да поемат пътя на мъдростта.
Но опечалена от случилото се, чайката заплакала и се спуснала над водата да търси открадната кутия. Постепенно тя опознавала по-отблизо хората, виждала тяхната мъка. Наблюдавала ги отблизо, тя разбирала тяхната неволя. А нейното сърце било голямо и топло колкото слънце, затова тя поискала да им подари нещо, което да им помогне да се справят с трудностите, ходейки по черната земя. Сега вече летеейки в мълчанието на времето, чайката виждала по-истински в очите на хората. След като кутията била отворена, очите им били стоплени и пазели светлината. Зарадвала се чайката и станала приятел на хората и те обикнали нея.