Мартеницата е типична единствено за България. Българската традиция да се връзва мартеница на 1 март не е прекъсвана от повече от 1300 години.
Всички българи празнуваме този празник, но дали всички знаем от къде произлиза той?
ЛЕГЕНДИ ЗА МАРТЕНИЦАТА
Най-разпространената легенда, която се изпява в много народни песни разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Друга легенда разказва за времето от преди хиляди години, когато прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Третата легенда е по-малко разпространена - След като победил византийците и обявил създаването на новата държава, Аспарух решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат повелявал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър. По тези земи обаче никъде не можело да бъде намерен. Докато ханът мислел какво да прави, на рамото му кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял вълнен конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия си сокол. По белия конец имало червени капки кръв от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци.
Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли връзката мартеница, по името на месеца.
КАКВО СИМВОЛИЗИРА МАРТЕНИЦАТА
Мартеницата е символ на здраве, дълъг живот, плодородие и изобилие. Изработва се от усукани памучни или вълнени конци. Основните цветове са бяло и червено.
Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирало мъжкото начало, силата, но по-късно под въздействието на християнството, цветът обозначава радостта, красотата, чистотата и непорочността. Белият цвят е цветът на Христос.
Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Първоначално женските сватбени носии са били червени.
Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност.
Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност.
Мартеницата, включва различни елементи и символи - черупки от охлюви / за здраве и сила/, мъниста /против уроки/, парички / за благополучие/.
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква наляво.
ОБИЧАИ НА 1 МАРТ
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото — болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел, лястовица или разцъфнало дръвче и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.

В някои краища наричат седмицата, започваща от 1 март броените дни — по тях гадаят какво ще бъде времето през годината. Широко е разпространен и друг обичай — избиране на ден: всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината — ако е слънчев, ще е успешна; ако вали и времето е лошо — ще има трудности.

Основен символ на Благовец са птиците - щъркелът, лястовицата и кукувицата. За тях има поверие, че всяка е произлязла от човек, преобразен с божествена намеса. Затова хората ги възприемат като знамение.
Според народното поверие, точно на Благовец щъркелите и лястовиците се завръщат по нашите земи. Пристигането им означава, че зимата вече си е отишла.
Според поверието щом хората зърнат първите долетели щъркели и лястовици, трябва да свалят мартениците, които са ги пазили от “злите сили” на прехода между сезоните. Децата, като видят щъркел, подскачат на един крак – имитирайки дългокраката птица – и припяват заклинания за здраве.
Щъркелът е толкова обичан от Бога, че според една поговорка понякога сам Бог свива гнездото му. Затова се радваме като видим как щъркели вият гнезда високо по църковни камбанарии и високи дървета, приемаме го за добър знак. В наше време знаем, че щъркели и лястовици гнездят само на места с чист въздух и съхранена природа.
В народните песни често възпяват лястовиците като пъргави, бързолетни и „бъбриви” със своите тънки гласчета. Всъщност, с тези свои качества лястовиците са се превърнали в поетичен образ за младите момичета – игриви, чернооки, общителни.
Интересна е легендата, която се разказва у нас за тази птичка, символ на пролетта. Някога тя била невеста, но толкова срамежлива, че говяла /т.е. мълчала/ пред свекър и свекърва повече от три години. В миналото било обичайна практика младата невеста да изразява с мълчание своята почит към родителите на съпруга си, но в повечето случаи това продължавало 40 дни. Невестата, за която разказва легендата, платила скъпо за своята стеснителност. Мислейки я за няма, роднините довели друга жена за сина си. Преди новата съпруга да облече булчинските си дрехи, срамежливата невеста проговорила, а след това литнала през комина. Свекърът се опитал да я хване за дрехата, но в ръцете му останали само гайтаните – ето защо опашката на лястовичката е разделена на две. Легендата разказва, че след този случай младите булки престанали да говеят толкова дълго, а лястовичката станала символ на обновлението.
Когато дойде лястовичката, се свалят мартениците. Обичайно лястовиците се връщат в старите си гнезда под стрехите на къщите. Българите грижливо пазят тези гнезда и вярват, че където лястовицата е свила гнездо, магия не може да стане и в тази къща има късмет и изобилие. Лястовичите гнезда се използват дори в народната медицина като лек.
Древни вярвания са добавили, че лястовицата е божествена птица, невеста на Слънцето, символ на светлината, щастието и доброто.
Още по-голямо значение българите отдават на една съвсем невзрачна, наглед малка птица – кукувицата. Тя не отлита далеч на юг, нито се завръща, а винаги е някъде наоколо.
„Кукувичке, лятно пиленце, ти ли кукуваш лете по планини, зиме по полето”
В българския фолклор тя е вестоносецът на пролетта и точно на Благовец кукувицата започва да кука, за да извести, че пролетта е настъпила. Затова в гласа й хората търсят “предсказания” - за новия стопански сезон, за своето здраве и дълголетие. Според народното вярване, ако човек е сит и има пара в джоба, когато чуе кукувичката за първи път, годината ще е добра. Момите пък търсят в кукувичето обаждане предвестие за скорошна женитба. За селските младежи кукувичият глас е предупреждение, че сезонът на седенките и задявките с момите приключва.
В една песен Божа майка укорява кукувицата, че със своите провиквания ще разбуди спящия й син. Но кукувицата й отговаря: “Леле мале, Божа мале, аз не кукам да събудя Млада Бога, ами кукам да събудя два овчаря…” Скоро след Благовец овчарите ще изведат стадата от зимните кошари и ще тръгнат с тях към летните пасища.
/ estet.log.bg

Има една древна легенда, според която пролет и есен елфите, закрилници на цветята, орисали едно, едничко цвете, глухарчето, да цъфти през двата сезона, а през цялото лято да радва очите с яркожълтите си цветове. Когато цъфти глухарчето, древните българи казвали, че се ражда "Ясно Сланце". Целебните му свойства се пазели в тайна от жреците. С него лекували камъни в жлъчката и бъбреците, възпалние, възпаление на жлъчния мехур , анемия, атеросклероза, затлъстявяне. Най-често се използвали от момичета, които искали да се омъжат. Те хапвали повече от билковия сок от глухарче, за да се вталят и да ги харесат. Преданието казва, че на ден ако се изядат по 10 стъбла от глухарче, се лекува захарна болест, а салата от листата цери кръвта и засилва обмяната.

Международният "Ден на жената" се празнува всяка година на 8 март.
Това е ден за международно признание на икономическите, политическите и обществени постижения на жените.
Първият "Ден на жената" е отбелязан на 28 февруари 1909 в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия, а календарното време на деня е свързано с първата масова проява на жени работнички, състояла се на 8 март 1857 в Ню Йорк. Следват и други протести на нежния пол. На 27 август 1910 в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените социалистки, организирана от социалистическия интернационал. По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема следното: всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност. На следващата година, Международния ден на жената е отбелязан от повече от един милион хора в Австрия, Дания, Германия и Швейцария, а през 1913 във Франция и Русия. На Запад Международния ден на жената се отбелязва през 1910-те и 1920-те, но постепенно замира, за да бъде подновен със зараждащия се феминизъм през 1960-те. През 1965 8 март е обявен официално като неработен ден и празник на жената в СССР. И днес денят е неработен в Русия и други страни от бившия Съветски съюз - Беларус, Молдова, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Украйна, както и в Македония и Монголия.
В България Осми март първоначално се отбелязва с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911, през 1915 е първото публично честване. Като общобългарски празник Осми март започва да се празнува след 9 септември 1944. След 1960 г. честването взема особено широки размери и става любим празник на жените от всички възрасти, особено в държавните учереждения. Даже празника получава неофициалното наименование „ден на колежката“.
Денят е официален празник в Армения, Русия, Азърбайджан, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Македония, Молдова, Монголия, Таджикистан, Украйна, Узбекистан и Виетнам и се отбелязва от мъжете като подаряват цветя на жените около тях - майки, съпруги, приятелки, колежки. В някой страни се празнува като еквивалент на Деня на майката, където децата правят малки подаръци на майките и бабите си.

Мартеницата е символ на мир и любов, на здраве и щастие. В белия цвят е втъкана чистотата и искреността на отношенията, а в червения – топлотата, на приятелството и взаимната обич.
Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някой области се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Чувството за красота и оригиналност повлияло значително върху облика на мартениците. Сега те са се превърнали в едно много изтънчено бижу.
ОБИЧАИ
Носенето на мартеници е български народен обичай. Баба Марта е един от най-почитаните български обичаи, запазил се от древноста до наши дни. На 1 Март всеки подарява на своите близки специален амулет наречен мартеница, който ще го дари със здраве и сила през следващата година.
На този ден стопанката на дома ставала рано, измитала двора, запалвала буен огън и простирала или закачвала пред дома си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Вярва се, че те пазят къщата, за да не влезе в нея злото - болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.
За да не пада гръм, в някои добруджански села не тъкат, не трупат, не варят нищо. На огъня не слагат черни /опушени/ съдове, за да няма главни по растенията. В Родопите се гадае по първите дни на месеца за времето през годината. Има обичай, според който се гадае каква ще бъде годината за отделния човек, като си избере ден от март /в някои райони се гадае според рождената дата/.
Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Някаде възрастни жени не излизат извън дома, за да не срещнат Марта и да я разсърдят, тъй като тя ще се усмихне и времето ще е хубаво, ако я срещне млада жена или мома. На Марта жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки.
Децата като се събудят тичат да прескачат огъня, за да не ги вестява болест и да им е весело през цялата година. После им връзвали мартенички от усукани бели и червени конци. Когато долитала първата лястовичка или щъркел, децата сваляли мартеничките и ги закачали на първата клонка. Според едно поверие мартениците се слагат под камък и след девет дена се гледа, какво има под него. Ако са се настанили мравки ще е богата годината с овце, ако пък има други по-едри буболечки – сполука с едър добитък и др.
ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА МАРТЕНИЦАТА
Легендата се отнася за времето, когато Аспарух бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него.
След като получил скъпата вест, Аспарух късал конци от бяло – червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:
“Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ”…
ЛЕГЕНДА ЗА БАБА МАРТА
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име - Сечко. Само че единият наричали малък, а другия - голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! - думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.

Едната легенда разказва, че когато Трифон бил само на 17 години излекувал дъщерята на римския император Гордиан и по този начин спечелил признание и слава.
След няколко години се опитали да го накарат да се откаже от християнската вяра, но той отказал и бил изпратен на съд. Осъдили го на смърт, чрез обезглавяване. Когато го извеждали извън града, той се обърнал на изток, горещо се помолил и благодарил на Бога, че го удостоил "с мъченически венец". Докато се молел, склонил глава и издъхнал и се отървал от мъчителната смърт.
Другата легенда разказва, че когато Трифон зарязвал лозето си, край него минала Богородица/неговата сестра според поерието/ с малкия Христос. Тя отивала да си чете молитва по случай навършване на 40дни от раждането. Трифон й се присмял. Тя преглътнала обидата и пътьом като се прибирала минала край жена му и й казала да занесе превръзки на мъжа си в лозето, че си е отрязал носа. Жената веднага тръгнала. Като разбрал защо е дошла, Трифон се зачудил: "Как ще съм го отрязал, като държа косера обърнат надолу, а не нагоре!" И за да й покаже, обърнал косера, замахнал и неволно отрязал върха на носа си. Затова го наричат "Зарезан" и на иконите е изобразяван с косер в ръка.

В деня на светеца се извършва ритуално зарязване на лозите. Ритуалите и обредите, които се извършват на този ден са свързани предимно с мъжете. Участието на жените се свързва само с приготвянето на празничната трапеза. На този ден те замесват квасен обреден хляб. Коли се и се пече кокошка, която се пълни с ориз.
В някои райони на страната, най-вече в Северна България мъжете от дадено населено място стават рано и отиват на лозето, където извършват ритуалното зарязване. Непосрествено след зарязването се поливат лозите с вино за плодородие и берикет.
В някои други места се извършва ритуално ритане на безплодно, т.е. дърво което не е раждало. Това се прави с цел дървото най-накрая даде плод. След извършването на тези ритуали мъжете разгъват трапеза и слагат ястията, които са приготвили техните съпруги. Тогава се избира цар, който на някои места се нарича и Трифон. Избрания цар бива закичен от венец от лозови пръчки, което много на помня на древните изображения на Дионис. Той бива носен или возен от останалите мъже. Избрания цар изпълнява своите задължения в продължение на една година. На следващия празник се избира друг.

Някога много отдавна чайката владеела светлината на деня. Тя се страхувала да не изгуби своето богатство и затова решила да заключи светлината в златна кутия. Когато искала отваряла кутията и поглеждала в нея. Виждала сини морета, червени риби, бели реки, зелени гори, шарени пеперуди и бели облаци. В мълчанието на времето тя гледала картината на вечността. Чайката пазела светлината, а хората живеели в тъмнина. Те не познавали нито небето, нито земята, нито пък морето. Това натъжило техните сърца. Чудели се как да открият кутията на чайката, за да се порадват на светлината, за която само били слушали.
Един ден гарванът решил да се престори на болен и казал на чайката, че единствения лек за него е да погледне светлината. Чайката се смилила и се съгласила да погледне за миг в кутията. Но тогава гарванът грабнал кутията и я занесъл на хората. Когато погледнали в нея и видели сини морета, червени риби, бели реки, зелени гори, шарени пеперуди и бели облаци. Хората познали света и открили какво е щастие. По нататък те щели да поемат пътя на мъдростта.
Но опечалена от случилото се, чайката заплакала и се спуснала над водата да търси открадната кутия. Постепенно тя опознавала по-отблизо хората, виждала тяхната мъка. Наблюдавала ги отблизо, тя разбирала тяхната неволя. А нейното сърце било голямо и топло колкото слънце, затова тя поискала да им подари нещо, което да им помогне да се справят с трудностите, ходейки по черната земя. Сега вече летеейки в мълчанието на времето, чайката виждала по-истински в очите на хората. След като кутията била отворена, очите им били стоплени и пазели светлината. Зарадвала се чайката и станала приятел на хората и те обикнали нея.

Минзухар (Crocus) е род многогодишни цветя от семейство Перуникови (Iridaceae). Те се срещат в природата по високопланинските склонове и по поляните от Източното Средиземноморие до Централна Азия. У нас те виреят в цялата страна.
Познати са повече от 180 видове и сортове в разнообразни окраски - жълта, лилава, бяла, синя. Има и видове с пъстра окраска и преминаваща от тон в тон.
Според една древна легенда Крокус /както се нарича цветето на латински/ бил млад и добър овчар. Един ден той срещнал в гората красивата нимфа Смилакс и лудо се влюбил в нея. Изумени от силата на чувствата, които се разгорели между божествената девойка и простосмъртния, боговете решили да ги съберат завинаги. Те превърнали момичето в неувяхващ тис, а Крокус - в прекрасно растение, което цъфти и през пролетта, и през есента, за да се събира със своята любима.
Според друга легенда, преди да се отправи към мъченическа смърт, свещеникът Св. Валентин увил в хартия жълт минзухар. Той тайно го подарил на Августина - сляпата дъщеря на пазача на затвора, в който бил хвърлен заради своята вяра. Още щом разгърнала хартията, девойката прогледнала.

Някога много отдавна в Родопите, в мерата на село Широка лъка, Смолянско, се намира местността "Фатмина ливада".
За името на местността носи следната легенда:
В тамошните села две невести родили едновременно, едната от които момиче - Фатма го нарекли, а другата момче - Сабрих. При раждането, майката на Фатма умряла и затова другата родилка кърмила и откърмила и малкото момиченце. Не минало много време и Сабрих с майка си се преселили в друго село. Когато децата пораснали, починала и майката на Сабрих.
След няколко години Фатма се оженила за богат мъж, който бил много алчен за имот. И на другия ден след сватбата изгонил Фатма, за да му донесе още зестра, тъй като брат й бил прочут богаташ из тоя край. Той обаче не рачил да даде зестра на сестра си и тя останала да живее при него. След три-четири години се оженила за Сабрих от съседното село и им се родило момче. Тогава някаква гостенка им разказала, че двамата са млечни брат и сестра - което се пазело много строго сред народа, с една дума, двамата се смятали като брат и сестра. Изтръпнали двамата - страшен грях сторили с женитбата си. Като не знаели как да постъпят, Сабрих яхнал коня и отишъл в Райково да пита ходжата, голям ли е грехът им с Фатма, тъй като те не са знаели, че ги е откърмила една и съща майка. И на тръгване поръчал на Фатма:
- Чакай ме два дни и ако сме греховни, няма да се върна, ще отида, където очите ми видят и никога нищо да не чувам за теб и детето ни. Но ако ходжата каже, че не сме греховни, ще се върна на втория ден вечерта.
И заминал. Фатма едвам изтърпяла първия ден. На втория станала рано, изкъпала детето, накърмила го и го приспала, после облякла най-новата си премяна и тръгнала през полето край пътя, по който трябвало да се върне Сабрих. Слънцето вече клоняло към залез, но из пътя не се задавал никакъв пътник. Тогава Фатма разпасала пояса си, метнала го на едно дърво в ливадата и се обесила.
Много скоро оттам минал Сабрих - връщал се щастлив, защото ходжата му казал, че не са сторили грях, тъй като не са кръвни братя. И видял обесената Фатма.
Оттогава нарекли ливадата - Фатмина ливада.

Едната легенда за произхода името на село Гарван е, че то произлиза от турската дума “карван”, означаващо голям сняг. Според историята по време на турското владичество над България един турски паша е бил принуден да остане цяла седмица в селото, тъй като е имало обилен снеговалеж и силни снегонавявания, което довежда до затрупване на пътищата.
Друга легенда за името на селото е, че в началото на 17 век много птици гарвани са нападнали реколтата и са я унищожили, като населението е останало без прехрана.

Нарцис бил много хубав младеж, в който всяка жена се влюбвала, щом го погледне. Това се случило и на нимфата Ехо, която се влюбила от пръв поглед в красивия момък. Но той я отблъснал. Тогава тя се помолила на богинята на правосъдието Немезида, да накаже Нарцис, като го накара да се влюби в своя собствен образ. Тя чула молбата й и оттогава той ходел всеки ден да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Един ден толкова запленен от самия себе си, паднал в езерото и се удавил...
Дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомана, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- Няма защо да се учудваме, че плачеш за Нарцис - казали те - Всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти съзерцаваше отблизо красотата му.
- Нима Нарцис е бил красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време и накрая проговорило:
- Плача за Нарцис, не защото е бил красив, а плача за него, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...

Тази легенда се отнася за годините, в които българите воювали под знамето с конската опашка, за оставането им на тази земя завинаги. Византийския отряд, който защитавал пътя от големия завой на Дунава към Старопланинските проходи се укрепил по хълмовете, където сега е разположено селото...
Една ранна утрин ненадейно се появил боилът Тобан със своя отряд...
Византийци и българи застанали едни срещу други. Боилът се ужасявал от мисълта, че ще загуби голяма част от своите бойци и решил да предизвика византийския предводител на честен двубой до смърт с коне, копия, боздугани и мечове. Който победи, печели сражението.
Византиецът, млад и буен момък приел предизвикателството с нескрита радост.
Решили двубоят да се състои до близката висока канара. Бойците разчистили голям триъгълник и викнали старейшините от близкото тракийско племе и свещеника от едно славянско племе да бъдат съдии.
Свещеника отправил молитва към Господ да подкрепи по-добрият, след което тръбата за започване на двубоя прозвучала. Двамата владеели бойното изкуство и оръжията до съвършенство и като че ли техните сили били неизчерпаеми. Когато слънцето клоняло към залез, копията били прекършени, а мечовете пречупени. С последни сили византийския предводител замахнал със своя боздуган, но той се изплъзнал от ръката му и паднал на земята. Слязъл от коня си, за да опита да вземе голям камък, с който да повали атакуващия Тобан. С рязко движение българския предводител спрял своя кон и яростно замахнал с боздугана си. Византийските воини виждали вече смъртта на своя вожд, когато Тобан разтворил своята десница и боздугана яростно профучал пред погледите на воините. За учудване на всички той се ударил в канарата, от която се отронили няколко скални къса. Възцарила се тишина, когато Тобан се обърнал към своите бойци и кимнал с глава. От конете слезли неговата сестра и още няколко други жени. Оставили своите оръжия и се приближили към ранения византиец. Промили неговите рамене, наложили раните с билки и наляли кумис в устата му. Скоро билките облекчили воина и той отворил очи. Неговите бойци в знак на благодарност хвърлили своите оръжия на куп, с което показали, че се предават.
Тобан казал нещо на тракийцие и славяните и те си тръгнали. Не минало много време и те се върнали с агнета, ярета, телета, зеленчуци и медовина. Завъртяли се шишове, засвирили гайди и кавали, извили се хора...
Пиршеството продължило до изгрев слънце. Към обяд Тобан обявил на всички, че дарява свободата на византийците, върнал им оръжията и ги пуснал да си ходят. Свещеникът отслужил молебен за мир и благоденствие, след което византийските бойци, с радост и благодарност към българския предводител, потеглили на юг.
След няколко дни Тобан със своите воини потеглил на юг. В повечето крепости към Балкана му отваряли порти без бой...

Според старогръцките легенди дълбоко под земята царува неумолимият, мрачен брат на Зевс и Посейдон, Хадес. Неговото царство е изпълнено с мрак и ужас. Тук никога не проникват радостните лъчи на яркото слънце. Бездънни пропасти водят от повърхността на земята до печалното царство на Хадес. Мрачни реки текат в него. Там тече вледеняващата свещена река Стикс, наречена реката на омразата. Тя разделя земята от подземното царство. В нейните води се кълнат и самите богове. Другите реки, които протичат през царството на Хадес са Лета, Ахерон, Кокит и Пирифлегетон.
Лета е реката на забравата. От нейните води отпивали душите на умрелите, за да забравят предишното си същесвуване.
Ахерон е реката на болката. Демонът или божеството на реката, Харон, пренасял душите на умрелите през тъмните води в лодка, направена от ковчег.
Кокит е реката на плача, ридаенето.
Пирифлегетон е огнената река в царството на Хадес. Вярвало се е, че душите преминавайки през огнените води на Пирифлегетон се очиствали от греховете си и можели да продължат своето щастливо съществуване.
По мрачните полета на Хадесовото царство, покрити с бледните цветове на асфодела, се реят безплътните, леки сенки на умрелите. Те оплакват своя нерадостен живот, живот без светлина и без желания. Тихо се носят техните стонове, едва доловими, подобни на шумоленето на увехнали листа, гонени от есенния вятър.
Никой не може да се върне от това царство на скръбта. Триглавото куче Цербер, на чиято шия се извиват със страшно съскане змии, пази изхода и пуска всеки да влезе, но никой да излезе. Идващите долу го омилостивяват с медена питка.
Суровият старец Харон превозва душите на умрелите, ако имат обол (монета), с който да му платят. В Древна Гърция мъртъвците били погребвани с монета под езика, за да имат с какво да платят на Харон. Според традицията, този, който не можел да си плати, ще се лута по бреговете на реката в продължение на сто години.
В това именно царство, докъдето не стигат нито светлината, нито радостта, нито скърбите на земния живот, управлява Зевсовият брат Хадес. Той седи на златен престол с жена си Персефона. Нему служат неумолимите богини на отмъщението, ериниите. Страшни, те преследват с бичове и змии престъпника, не му дават нито миг покой и го измъчват с угризения на съвестта. Никъде не може да избяга от тях жертвата им, те ще я намерят, където и да се скрие тя.
До престола на Хадес седят съдиите в царството на умрелите — Еак, Минос и Радамант. Тук, до престола, е и богът на смъртта Танатос с меч в ръка, с черно наметало, с грамадни черни криле. Гробна студенина вее от тези криле, когато Танатос прелита до леглото на умиращия, за да отреже с меча си кичур коса от главата му, за да му вземе душата.
До Танатос са зловещите кери. Яростни се носят те на своите криле по бойното поле. Керите ликуват, като виждат как един след друг падат сразените герои, те впиват кървавочервени устни в раните на сразените, стръвно пият горещата им кръв и изтръгват от телата душите им.
Пак тук, до престола на Хадес, е и прекрасният млад бог на съня, Хипнос. Той нечуто се носи на своите криле над земята с главички от мак в ръце и лее от рог сънотворно питие. Нежно допира той вълшебния си жезъл до очите на хората, леко притваря клепките им и смъртните потъват в дълбок сън.
Реят се в мрачното царство на Хадес и боговете на сънищата. Има измежду тях богове, които дават пророчески и радостни съновидения, но има и богове на ужасни, потискащи сънища, които плашат и измъчват хората. Има богове и на лъжливи сънища - те вкарват човека в заблуда и често го водят до гибел.
Царството на неумолимия Хадес е изпълнено с мрак и ужас. Там броди в тъмата ужасният призрак Емпуза, с магарешки крака. Той, след като подмами в нощната тъмнина с хитрост хората и ги отведе на някое усамотено място, изпива всичката им кръв и лакомо изяжда още треперещите им тела.
Там скита и чудовищната Ламя. Тя се промъква нощем в спалните на щастливите майки и отвлича техните деца, за да им изпие кръвта.
Над всички призраци и чудовища властвува великата богиня Хеката. Тя има три тела и три глави. През безлунна нощ, в дълбока тъмнина, тя броди по пътища и край гробища с цялата си ужасна свита от стигийски кучета. Тя изпраща ужаси и тежки сънища на земята и погубва хората. Хората призовават Хеката като помощничка при магьосничество, но пак тя е и единствената помощничка против магьосничеството за ония, които я почитат, и на кръстопът, дето се разиждат три пътя, й пренасят в жертва кучета.