Мартеницата е типична единствено за България. Българската традиция да се връзва мартеница на 1 март не е прекъсвана от повече от 1300 години.
Всички българи празнуваме този празник, но дали всички знаем от къде произлиза той?
ЛЕГЕНДИ ЗА МАРТЕНИЦАТА
Най-разпространената легенда, която се изпява в много народни песни разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Друга легенда разказва за времето от преди хиляди години, когато прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Третата легенда е по-малко разпространена - След като победил византийците и обявил създаването на новата държава, Аспарух решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат повелявал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър. По тези земи обаче никъде не можело да бъде намерен. Докато ханът мислел какво да прави, на рамото му кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял вълнен конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия си сокол. По белия конец имало червени капки кръв от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци.
Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли връзката мартеница, по името на месеца.
КАКВО СИМВОЛИЗИРА МАРТЕНИЦАТА
Мартеницата е символ на здраве, дълъг живот, плодородие и изобилие. Изработва се от усукани памучни или вълнени конци. Основните цветове са бяло и червено.
Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирало мъжкото начало, силата, но по-късно под въздействието на християнството, цветът обозначава радостта, красотата, чистотата и непорочността. Белият цвят е цветът на Христос.
Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Първоначално женските сватбени носии са били червени.
Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност.
Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност.
Мартеницата, включва различни елементи и символи - черупки от охлюви / за здраве и сила/, мъниста /против уроки/, парички / за благополучие/.
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква наляво.
ОБИЧАИ НА 1 МАРТ
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото — болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел, лястовица или разцъфнало дръвче и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.

В някои краища наричат седмицата, започваща от 1 март броените дни — по тях гадаят какво ще бъде времето през годината. Широко е разпространен и друг обичай — избиране на ден: всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината — ако е слънчев, ще е успешна; ако вали и времето е лошо — ще има трудности.

Мартеницата е символ на мир и любов, на здраве и щастие. В белия цвят е втъкана чистотата и искреността на отношенията, а в червения – топлотата, на приятелството и взаимната обич.
Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някой области се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Чувството за красота и оригиналност повлияло значително върху облика на мартениците. Сега те са се превърнали в едно много изтънчено бижу.
ОБИЧАИ
Носенето на мартеници е български народен обичай. Баба Марта е един от най-почитаните български обичаи, запазил се от древноста до наши дни. На 1 Март всеки подарява на своите близки специален амулет наречен мартеница, който ще го дари със здраве и сила през следващата година.
На този ден стопанката на дома ставала рано, измитала двора, запалвала буен огън и простирала или закачвала пред дома си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Вярва се, че те пазят къщата, за да не влезе в нея злото - болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.
За да не пада гръм, в някои добруджански села не тъкат, не трупат, не варят нищо. На огъня не слагат черни /опушени/ съдове, за да няма главни по растенията. В Родопите се гадае по първите дни на месеца за времето през годината. Има обичай, според който се гадае каква ще бъде годината за отделния човек, като си избере ден от март /в някои райони се гадае според рождената дата/.
Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Някаде възрастни жени не излизат извън дома, за да не срещнат Марта и да я разсърдят, тъй като тя ще се усмихне и времето ще е хубаво, ако я срещне млада жена или мома. На Марта жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки.
Децата като се събудят тичат да прескачат огъня, за да не ги вестява болест и да им е весело през цялата година. После им връзвали мартенички от усукани бели и червени конци. Когато долитала първата лястовичка или щъркел, децата сваляли мартеничките и ги закачали на първата клонка. Според едно поверие мартениците се слагат под камък и след девет дена се гледа, какво има под него. Ако са се настанили мравки ще е богата годината с овце, ако пък има други по-едри буболечки – сполука с едър добитък и др.
ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА МАРТЕНИЦАТА
Легендата се отнася за времето, когато Аспарух бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него.
След като получил скъпата вест, Аспарух късал конци от бяло – червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:
“Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ”…
ЛЕГЕНДА ЗА БАБА МАРТА
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име - Сечко. Само че единият наричали малък, а другия - голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! - думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.