Мартеницата е типична единствено за България. Българската традиция да се връзва мартеница на 1 март не е прекъсвана от повече от 1300 години.
Всички българи празнуваме този празник, но дали всички знаем от къде произлиза той?
ЛЕГЕНДИ ЗА МАРТЕНИЦАТА
Най-разпространената легенда, която се изпява в много народни песни разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Друга легенда разказва за времето от преди хиляди години, когато прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Третата легенда е по-малко разпространена - След като победил византийците и обявил създаването на новата държава, Аспарух решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат повелявал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър. По тези земи обаче никъде не можело да бъде намерен. Докато ханът мислел какво да прави, на рамото му кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял вълнен конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия си сокол. По белия конец имало червени капки кръв от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци.
Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли връзката мартеница, по името на месеца.
КАКВО СИМВОЛИЗИРА МАРТЕНИЦАТА
Мартеницата е символ на здраве, дълъг живот, плодородие и изобилие. Изработва се от усукани памучни или вълнени конци. Основните цветове са бяло и червено.
Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирало мъжкото начало, силата, но по-късно под въздействието на християнството, цветът обозначава радостта, красотата, чистотата и непорочността. Белият цвят е цветът на Христос.
Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Първоначално женските сватбени носии са били червени.
Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност.
Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност.
Мартеницата, включва различни елементи и символи - черупки от охлюви / за здраве и сила/, мъниста /против уроки/, парички / за благополучие/.
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква наляво.
ОБИЧАИ НА 1 МАРТ
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото — болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел, лястовица или разцъфнало дръвче и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.

В някои краища наричат седмицата, започваща от 1 март броените дни — по тях гадаят какво ще бъде времето през годината. Широко е разпространен и друг обичай — избиране на ден: всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината — ако е слънчев, ще е успешна; ако вали и времето е лошо — ще има трудности.

Основен символ на Благовец са птиците - щъркелът, лястовицата и кукувицата. За тях има поверие, че всяка е произлязла от човек, преобразен с божествена намеса. Затова хората ги възприемат като знамение.
Според народното поверие, точно на Благовец щъркелите и лястовиците се завръщат по нашите земи. Пристигането им означава, че зимата вече си е отишла.
Според поверието щом хората зърнат първите долетели щъркели и лястовици, трябва да свалят мартениците, които са ги пазили от “злите сили” на прехода между сезоните. Децата, като видят щъркел, подскачат на един крак – имитирайки дългокраката птица – и припяват заклинания за здраве.
Щъркелът е толкова обичан от Бога, че според една поговорка понякога сам Бог свива гнездото му. Затова се радваме като видим как щъркели вият гнезда високо по църковни камбанарии и високи дървета, приемаме го за добър знак. В наше време знаем, че щъркели и лястовици гнездят само на места с чист въздух и съхранена природа.
В народните песни често възпяват лястовиците като пъргави, бързолетни и „бъбриви” със своите тънки гласчета. Всъщност, с тези свои качества лястовиците са се превърнали в поетичен образ за младите момичета – игриви, чернооки, общителни.
Интересна е легендата, която се разказва у нас за тази птичка, символ на пролетта. Някога тя била невеста, но толкова срамежлива, че говяла /т.е. мълчала/ пред свекър и свекърва повече от три години. В миналото било обичайна практика младата невеста да изразява с мълчание своята почит към родителите на съпруга си, но в повечето случаи това продължавало 40 дни. Невестата, за която разказва легендата, платила скъпо за своята стеснителност. Мислейки я за няма, роднините довели друга жена за сина си. Преди новата съпруга да облече булчинските си дрехи, срамежливата невеста проговорила, а след това литнала през комина. Свекърът се опитал да я хване за дрехата, но в ръцете му останали само гайтаните – ето защо опашката на лястовичката е разделена на две. Легендата разказва, че след този случай младите булки престанали да говеят толкова дълго, а лястовичката станала символ на обновлението.
Когато дойде лястовичката, се свалят мартениците. Обичайно лястовиците се връщат в старите си гнезда под стрехите на къщите. Българите грижливо пазят тези гнезда и вярват, че където лястовицата е свила гнездо, магия не може да стане и в тази къща има късмет и изобилие. Лястовичите гнезда се използват дори в народната медицина като лек.
Древни вярвания са добавили, че лястовицата е божествена птица, невеста на Слънцето, символ на светлината, щастието и доброто.
Още по-голямо значение българите отдават на една съвсем невзрачна, наглед малка птица – кукувицата. Тя не отлита далеч на юг, нито се завръща, а винаги е някъде наоколо.
„Кукувичке, лятно пиленце, ти ли кукуваш лете по планини, зиме по полето”
В българския фолклор тя е вестоносецът на пролетта и точно на Благовец кукувицата започва да кука, за да извести, че пролетта е настъпила. Затова в гласа й хората търсят “предсказания” - за новия стопански сезон, за своето здраве и дълголетие. Според народното вярване, ако човек е сит и има пара в джоба, когато чуе кукувичката за първи път, годината ще е добра. Момите пък търсят в кукувичето обаждане предвестие за скорошна женитба. За селските младежи кукувичият глас е предупреждение, че сезонът на седенките и задявките с момите приключва.
В една песен Божа майка укорява кукувицата, че със своите провиквания ще разбуди спящия й син. Но кукувицата й отговаря: “Леле мале, Божа мале, аз не кукам да събудя Млада Бога, ами кукам да събудя два овчаря…” Скоро след Благовец овчарите ще изведат стадата от зимните кошари и ще тръгнат с тях към летните пасища.
/ estet.log.bg