Най-разпространената легенда за Белоградчишките скали е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.
В древни времена на двата най-високи върха между Белоградчишките скали е имало два манастира: мъжки и девически.
Между калугерките имало една необикновена хубавица - сестра Витиния. Хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата й била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.
Но един ден при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:
- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.
Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.
Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...
Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минала почти една година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!
Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

Посейдон пристигнал пръв на Олимп за съвета на боговете, придружен от синовете си на Олимп. Когато отишъл при Зевс, синовете му приели човешки образ и най-красивият от тях бил Делфин. Разхождайки се, те видели на една осветена и стоплена от слънцето поляна три девойки да се люлеят в три златни люлки. Делфин се доближил до едната, усмивката на която греела като слънце и моментално стоплила сърцето му.- Коя си ти, красива девойко? Най-красивата от всички и най-милата на Олимп.Като се усмихнала отново, девойката му казала:- Аз съм Агата, щерка на Зевс и Хера и съм орисана да бъда робиня на любовта. А ти кой си, момко?- Делфин - син на Посейдон, богът на моретата. Придружавам баща си заедно с моите братя.Така, от искрата на запознанството, пламнал огънят на една голяма любов.Свенливо момъкът помолил баща си да я поиска от Зевс за негова жена. Гръм и мълнии разтърсили Олимп като чул за това Зевс Кронион и изгонил сватовниците. Помръкнали лицата на двамата млади. Разделили се, но любовта им не угаснала. Дни и нощи Делфин се мятал из морето от Колхида до Астея. Огромни вълни вилнеели и се биели в скалите край брега. Моряците не смеели да влязат в това море и го нарекли Аксейнос Понтос (Негостоприемно море).Агата по цял ден седяла в покоите си и плачела за първата си любов. Вечер излизала навън и разговаряла с луната и любимата си птица - кукумявката.Всеки ден Делфин изпращал по една чайка да я намери и разкаже за мъката му, но чайките се връщали без вест от нея. Изпратила и Агата любимата си птица Агао, с надежда, че ще го види и разговаря с него. Долетяла кукумявката край брега на морето. Кацнала на крайбрежните скали и започна да го зове с всичка сила.- Защо така крещиш, зловеща птицо? - Чу тя глас да идва от морето.- Кой си ти, дето ме наричаш така? Аз нося мъката на любовта и търся Делфин, за да му я предам.- Аз съм Делфин. Горко ми?- Изпраща ме моята господарка Агата да ти предам, че след раздялата любовта и мъката й не се побират на Олимп.- Ще я открадна? - реши Делфин. - Предай на господарката си, че ще дойда с бързо летяща лодка, теглена от лекокрили чайки, да я взема. Нека тя приспи баща си за два дни и две нощи и слезе на брега на морето.Така и станало. Майката на Агата - Хера, която познаваше земните и божествени билки, намерила и сварила настойка от приспивно биле и като го наляла във виното на Зевс. Той заспал дълбоко и спал дълго. Агата целунала благодарно скъпата си майка и полетяла с бързата лодка на Делфин към царството на Посейдон. На скалата, където била кацнала кукумявката, блестял дворец от мрамор. В него въвел Делфин своята любима.Събудил се Зевс и като разбрал измамата, изпратил палачи да й отрежат гърдите, та никога да не отглежда деца. Когато пристигнали палачите, видяла ги кукумявката, макар да било нощ и закряскала зловещо и предупредително.Събудил се Делфин, упоен от любовта на Агата и събрал свитата си. Пренесъл любимата си в лодка, а палачите примамил до морето. Боят бил жесток, но победил любовта.Заживели щастливи Делфин и Агата. Народили им се много деца и създали град. Нареколи го Агапиполис (град на любовта). Най-почитана в този град, между птиците била кукумявката Агао - символ на щастието.Слънцето кротко галило с лъчите си сините води на морето и то нежно целувало с укротените си вълни крайбрежните камъни. Отново кораби заплували от бряг до бряг, разперили платна, като бели чайки, а моряците с благодарност нарекли това море Евксинос понтос (гостоприемно море).